For English version click here.

Пътуване в Турция

Фойерверки във всички цветове изпъстряха среднощното небе и се спускаха като падащи звезди, приканвайки хората да си пожелаят сбъднати мечти. Беше нова година, време за нови планове и цели, време, в което си пожелавахме да реализираме най-съкровените си фантазии, а кое място е по-добро за вдъхновение от това да си между два континента, в тихите морски води на Босфора, посрещайки Новата година на яхта в Истанбул. Екзотично, но не и недостижимо. Много туристически агенции предлагаха тази опция и корабът ни беше доста претъпкан – две огромни маси с българи, една с македонци и четвърта – смесена с хора от други националности. Разнообразието от народности ни помогна няколко пъти да отпразнуваме Новата година и вдигаме наздравици на всеки кръгъл час, че и по-начесто.

Празникът мина в добро настроение и на моменти напълно забравях за разбитото си сърце, което в края на годината не ми даваше мира и усещах как скъсяваше живота ми. Тук обаче, в Истанбул кипеше живот. На първи януари магазините си работиха нормално, дори огромният пазар Капълъ черши, със своите 3000 магазина, разпръснати в 61 покрити улички, беше отворил врати. Нашата туристическа програма започна с разходка на корабче по Босфора този път на дневна светлина, а след това посещение на Синята джамия и Света София.

От бреговете на Босфора се подаваха и перчеха скъпи хотели, нагиздени джамии и разбира се красивият замък Топ Капъ, който при първото ми посещение на Истанбул силно ме впечатли – не само с красивите си градини, но и с богатата си колекция разкриваща разточителния живот на султана. Сега дамите-посетителки можеха да плакнат очи в красивите накити и бижута там, докато мъжете разочароващо обхождаха празните стаи на харема.

Малко по-късно на брега видяхме и другия пищен палат, който бяхме разгледали предишния ден, и който е бил административен център на Османската империя – двореца Долмабахче. Името му означаваше „Изпълнена градина“. Колкото красив е от вън, толкова по-лъскав и луксозен е от вътре. Най-често използваните материали в интериора са коприна, злато и кристал. Триетажната дворцова сграда се състоеше от 285 стаи и 46 зали, 6 турски бани, 68 тоалетни и 1427 прозореца. Това бижу и архитектурно съкровище заслужаваше да се посети, като влизането ставаше само с гид и група.

Морето беше спокойно и единствено нещо причиняващо главозамайване, беше мащабността на града. От водата добивахме едва бегла представа от огромните размери на Истанбул. Самото име на града обаче разкриваше това. През вековете градът тържествено носел името Константинопол и Цариград. Чак през 1930 г. официално било определено името Истанбул, с което турците традиционно го именували. Наименованието идва от съкратената версия на средновековната гръцка фраза “εἰς τὴν Πόλιν” (ис тин полин), означаваща „към града“ и еднозначно показваща огромните размери и богатства на града. След 28 март 1930 г. на Турските пощи им било забранено да разнасят писма и пратки адресирани до Константинопол или Цариград, утвърждавайки единствено името Истанбул.

Гидът на кораба обаче вместо да продължи с интересните факти от богатата история на града, предпочете да ни върне в настоящото, показвайки ни гордо коя къща от брега в кой турски сериал беше снимана. Сред толкова имена на теленовели и герои се изморих да слушам и се концентрирах във фотографията, подбирайки по-хубавите снимки за Фейсбук. Всъщност Фейсбук не се различаваше от сапунените опери – и там имаше клюки, драми и въобще на всеки 5 минути нов епизод. Скоро обаче не бях отваряла тази интернет страница, страхувайки се да не видя бившият ми с някоя нова приятелка там. След което се замислих защо пък той да не ме види с някой друг, и започнах да се оглеждам на корабчето за някой симпатяга. Повечето от тях обаче бяха хванати здраво за ръцете от своите половинки, които сякаш усещаха за какво се оглеждам.

При изграждането си Истанбул бил създаден, за да надмине и засенчи Рим. Това се опитвах да намеря и аз, някой който да засенчи любовта на живота ми. Оглеждането ми продължи и след като слязохме от корабчето и се отправяхме към прочутата джамия Света София. Известността на този храм се бе натрупала през 1500-те й години. Издигната е, когато градът станал столица на Византия, като това била една от най-големите християнски катедрали в света и останала такава за 916 години, след което османците завзели града и превърнали храма в джамия.

Хареса ми легендата, според която Свети Михаил се появил един ден в новопостроената църква и попитал младия човек стоящ там: „Къде е майсторът издигнал този храм и как ще кръсти същия?“. Младежът казал, че майсторът е в палата за вечеря с императора и не знаел какво ще бъде името на базиликата. Свети Михаил му наредил да отиде при майстора и да му каже бързо да приключи със строежа и да посвети храма на Света София. Младежът обаче изплашен казал, че нямал право да излиза от църквата, докато не се върне майсторът. Свети Михаил му казал да не се безпокои и че той щял да пази храма до връщането на момчето. Младежът отишъл до императора и разказал на всички, какво се е случило. Императорът се замислил, след което решил да изпрати момчето в Рим, така Свети Михаил щял да остане и завинаги да пази църквата Света София. Така и станало до превземането на града от османците. Според легендите хората видели катедралата цялата да гори, след което изведнъж пожарът спрял и едно огнено кълбо се понесло в небесата – Свети Михаил се върнал на небето. Храмът оцелял и бил определен за свещен, като османците издигнали няколко минарета и го обявили за джамия. Стояхме на това свято място, където векове наред са се отправяли молитви на различни езици. Днес обаче сградата бе превърната в музей и сякаш бе съхранено тялото, но не и душата на сградата. Най-ценният експонат тук бе разбира се архитектурата, наравно с няколко съхранени икони, стенописи и мозайки.

Отправихме се към действащата джамия на Султан Ахмед, известна още като Синята джамия, която разочароващо не беше синя отвън. Трябваше да си събуем обувките и влезем вътре, за да видим интериора утвърдил това име със синьо-белите си порцеланови плочки. Това е първата джамия в Османската империя, която имала 6 минарета. Според разбиранията джамиите можели да имат само по 4 минарета и единствено Главната джамия в свещения град Мека да има шест. Султанът разрешил спора, като разпоредил да бъде добавено още едно минаре към храма в Мека. Мен обаче ме впечатлиха повече броят на прозорците в храма, които наброяваха 260. Помещението наистина беше светло, не само от външната светлина, която се спускаше през пъстрите стъкла на прозорците, но и от огромните полюлеи разположени в нея.

Следваше обиколка на подземните цистерни, разположени в близост до базиликата Света София, които са най-древните цистерни в Истанбул, издигнати през 6 век. Първоначално на това място е имало базилика с красиви колонии, през 6 век обаче същата е превърната в цистерна за снабдяване с прясна вода двореца в Константинопол. Явно императорът е пил и се е къпал само със светена вода.

Днес стотиците колони, издигнати в перфектна симетрия, се оглеждаха в светената вода и ние се движихме по тесни пътеки разминавайки се със стотиците други туристи и посетители. В един от ъглите на цистерната имаше две странни колони издигнати върху каменни блокове с изсечено на тях изображение на горгона Медуза. Едната лежи на бузата си, а другата с челото на долу – същото е с цел да не бъдат погледнати директно в очите, тъй като според легендите същите имали способността да вкаменяват с поглед. Тези женски глави със змии вместо коси, ми навяваха повече образа на лошата вещица от приказката за Малката русалка, от колкото за древно гръцката митология. И докато си мислех за това, загледана в отражението на едната от Медузите, видях във водата отражението на красив младеж. Той също сякаш беше изскочил от някоя приказка. Имаше магнетична усмивка, мил поглед и телосложение, което вече можех да свържа с гръцката митология. За миг обаче тълпата го скри от погледа ми и аз тръгнах да го търся. Дали наистина бе толкова красив или слабата светлина в подземието го представи такъв? Отправих се към изхода, надявайки се да не го изпусна и радвайки се искрено като го видях там. Той снимаше с фотоапарат някакво момиче в традиционни турски дрехи. Докато стоях и събирах сили да поискам снимка и аз, само че с него, той се обърна към мен и ме попита на английски език „Искам ли снимка?“ Сякаш беше прочел мислите ми. С усмивка и поклащайки глава, казах „Да“. Тогава той ми показа наредените турски носии в страни. Оказа се, че е фотограф. Облякох се като дъщеря на султана и докато ме снимаше се наслаждавах на чаровната му усмивка. Престраших се и му споделих, че искам снимка с него, за да накарам друг да ревнува. Тогава той ми показа друг костюм на съблазнителна кючекиня – тези снимки със сигурност биха имали повече ефект върху един мъж. Имаше право, но ентусиазма ми за снимки бе минал. Пред мен стоеше красив младеж, за какъвто и не съм си мечтала, но истината е, че веднага бих го разменила за бившия си приятел. Вярна е поговорката, че „лесно е да се влюбиш и много трудно да разлюбиш.“

Беше време за обяд и приятният младеж Емир ми препоръча вкусно местенце за хапване, но понеже не бях добре с ориентирането, се наложи лично да ме заведе. Седнахме в малко заведение, от където на срещуположния бряг се подаваше древната кула Галата, издигната още през 528 г. В миналото се е използвала за склад и мелница от генуезците и търговците, а днес предлага 360-градусава панорама на Истанбул. Новият ми екскурзовод горещо ми препоръча да я посетя, като от високо можех да видя седемте хълма, на които се беше разпрострял Истанбул, точно подобие на Рим. И гледката, и храната бяха отлични. Осъзнах, че не е важно да ядеш най-скъпата храна, а тази, която истински обичаш. Така е и в любовта – не винаги половинките ни са световни шампиони, но в нашите очи, понякога дори по незнайни за нас причини – те си остават най-доброто за нас. Сърцето ми макар и разбито продължаваше да тупти, и макар да бях тъжна, все още си спомнях само хубавите моменти.

На следващия ден посетихме няколко атракции, които запълниха паметта на фотоапарата и на ума ми. Първото сред тях бе паркът Минитюрк, който показва макети на основните забележителности на Турция, разположени в прекрасен парк. До там можеше да се стигне с градски автобус или просто да се заяви екскурзия в туристическата агенция. Във втория случай ни осигуриха гид по време на обиколката, макар такъв да не ни трябваше, тъй като при всяка забележителност имаше възможност да се активира глас, посредством билета, който на съответния език ни разказваше основните неща за този паметник. Останах възхитена. Турция наистина имаше много съкровища и аз си пожелах някой ден да си направя снимки и с оригиналите на тези макети.

Четвъртата стъпка за възстановяване на разбито сърце беше тренировката. Упражненията стимулират имунната система, подобряват психичното здраве, укрепват костите и дори увеличават притока на кислород в мозъка, като по този начин го проясняват. В този ден и на мен ми трябваше добра тренировка, за да се справя с цялото тичане между атракциите. Имахме два часа и половина свободно време – време, за което исках да разгледам няколко мола, огромния аквариум и ледения бар. Реших да не започвам с бара, защото лесно щях да забравя, къде да отида след това. Отправих се към Аквариума Turkuazoo. Това бе първият огромен аквариум в града, в който посетителите можеха да направят подводно сафари, минавайки по 80 метров стъклен тунел, с 270-градусова панорама. Над 10 000 морски представители, сред които акули, пирани и октоподи, бяха разположени в 43 изложбени места, като най-големият аквариум съдържаше 4.5 милиона литра вода. Същият обаче не трябваше да се бърка с огромния аквариум на Истанбул, отворил врати през 2011 г, само на 5 км от летището. Него оставихме за следващото посещение.

Сега се наслаждавахме на мола Форум, който доста приличаше на Дубайските молове. При тях молът не е сграда с много магазинчета, а град с хиляди атракции. Поради горещото време в Дубай залагаха на разходките в климатизираните магазини. Тази мода се беше разраснала и сега за първи път я виждах в Турция – мол, който си има аквариум с тропически рибки, а в другия си край – леден бар с норвежки сняг. Помежду им разбира се имаше и магазинчета, които уважих с няколко покупки на маркови дрешки. Леденият бар силно ме впечатли. Същият е разположен в края на ледения музей, в който различни експонати от лед бяха разположени при постоянна температура в помещенията от -5 градуса. Особено красив бе един викингски кораб с размерите около 2 метра. Най-голямата атракция обаче си оставаше снежния бар, в който абсолютно всичко беше направено от лед. С голямо любопитство поех чашата направена от сняг и изпих плодовия сок в нея. Все се чудех дали ще ми залепне езика за чашата, но за моя радост, това не се случи.

След всичко видяно ми се наложи да потичам, за да стигне навреме до автобуса, но си заслужаваше. Сърцето ми пак биеше ускорено и сякаш радостно. Май бях стигнала и до петата стъпка за възстановяване на разбито сърце: отваряне на същото и повторно влюбване. Който е обичал веднъж може да обича отново. Любовта бе като Истанбул – винаги нещо ново, но с дълголетна история. Осъзнах, че бях влюбена в този огромен, но някак си приказен град. Този януари месец успях да отворя нова врата – при това най-важната: отворих сърцето си и по този начин поставих прекрасно начало на годината.

ОБЩА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ИСТАНБУЛ:

Местоположение: Истанбул е най-големият град в Турция, разположен на двата бряга на протока Босфор, разделящ Европа и Азия.
Площ: 5343 кв.км.
Население:  15 462 452 човека (данни от 2020 г.)
Официален език: турски

СЪВЕТИ ПРИ ПОСЕЩЕНИЕ НА ИСТАНБУЛ:

Най-добро време за посещение: през цялата година, като вероятно от март до май и между септември и ноември, времето е най-подходящо за разходки и няма толкова тълпи от туристи.