For English version click here.

Най-красивите места в Литва

Малката църква Св.Ана, средновековния тракайски замък, портата на зората, катедралата…всички тези неща ми се въртяха в главата, подготвяйки се за пътуването си във Вилнюс, Литва. Прегледах отново основните неща, дали съм ги поставила в багажа: паспорт, пари, фотоапарат и топли дрехи. Всичко останало щеше просто да ми тежи – все пак отивах там само за 3 дни. Надявайки се да ги оползотворя по най-приятния начин.

​В 07:49 вече бях на място 10А в самолета, седнала до слънчев прозорец, чудейки се как да задържа и прилъжа слънчевите лъчи да ме придружат на това ново северно пътуване, но май трябваше да разчитам най-вече на слънчевата си усмивка, тъй като според прогнозите, предстояха три дъждовни дни в Литва. Полетът ми бе с прекачване във Виена, като София-Виена взехме за 1 час и 20 минути, а  Виена-Вилнюс продължи 1 час и 30 минути.

Летището на Вилнюс ни посрещна добре – изглеждаше просторно, вероятно защото нямаше самолети на него. На терминала, на който спряхме имаше само един самолет на Wizz Air. Имаше обаче голяма сграда, на която пишеше VILNIUS и се получи чудесна начална снимка. Иначе летището беше сравнително малко, макар да е построено още през 1932 г. На времето е обслужвало само редовните линии между Варшава-Вилнюс-Рига-Талин. Днес тук кацат множество големи международни компании. Но явно наръчниците за Литва имаха право – това бе една от подценените туристически дестинации.

Първите ми впечатления от Вилнюс бяха добри. Точно пред летището имаше автобусна спирка, на която спира автобус №1, който свързва летището с централна гара. Имаше обаче малко разминаване в обявените цени в Интернет и на място. Така цената на 1 билет не бе 2.50 Lt, а 3.50 Lt (което прави точно 1 евро). На летището успях да обменя пари и нямах проблеми с плащането.

Летището е само на 4 км от града, като пътуването до централната гара отне по-малко от 15 минути. От там всеки може лесно да вземе влака или рейса до Тракай, който се намира само на 30 минути път или да отседне в красивия хотел Панорама, разположен точно срещу гарата, който сърдечно препоръчвам, и който съвсем заслужено носи своето име.  От огромните прозорци на стая 503 (на 5-тия последен етаж) се разкриваше цял Вилнюс (или поне старата му част), като катедралата и множеството църкви се виждаха съвсем ясно.

Навън започна леко да припръсква и аз си взех чадъра. След като се отдалечих на 5 мин. от хотела ме заля едно слънце и се чудих дали да се върна и да сменя чадъра със слънчевите очила, които оставих в хотела. Не се върнах, но и не съжалих. През целия ден ту валеше, ту грееше слънце. Времето беше доста променливо и непредсказуемо.

​Градът напротив бе спокоен и уреден. Макар да нямаше много знаци къде се намират основните забележителности, малкото, които имаше вършеха чудесна работа. Трудно е да се загубиш в тази сравнително малка, но много гостоприемна и уютна европейска столица. Всички забележителности бяха много близко разположени и градът бързо ме спечели. Много ми харесаха калдъръмените улици с прекрасни сгради, които ми напомняха за Полша. От хотела се отправих към вилнюските хали, наречени Hale Market, наподобяващи софийските хали.

Продължавайки по същата улица минах покрай Портата на зората. На снимките в Интернет изглеждаше много по-различно, затова първоначално я подминах. След това попитах един минувач и той ми потвърди, че това е Портата на зората, но аз му показах снимката от интернет и му казах, че същата изглежда по-различно, и той ми каза, че трябва да я видя от другата страна – там щяла да изглежда точно така и беше прав. Като се мине под портата, от другата страна човек можеше лесно да ахне от нейната красота.

​Портата на зората е построена между 1503 и 1522 г, като част от отбранителната крепостна система на Вилнюс, столицата на великите херцози на Литва. Другото название на вратата е Medininkai, тъй като води към селището Medininkai на юг от Вилнюс, но на мен ми хареса повече названието Портата на зората и си представях как първите слънчеви лъчи се прокрадваха вътре.

​От деветте градски порти, днес е останала само Портата на зората, останалите са били разрушени от правителството в края на 18-ти век. Минавайки през портата се озовах в същинската стара част на града, с павираните улици и пищни сгради. Особено красива бе сградата на литвийската национална филхармония, от която излизаха младежи с музикални инструменти. По улицата забелязах и други ученици, като всички бяха с униформи, явно учебната година бе започнала по-рано тук. Улиците бяха предимно празни – все пак бе работен ден. За целия ден се разминах само с две туристически групи – американци и скандинавци.

Градът бе наистина подценен от туристите, а на мен лично много ми хареса – всичко бе компактно, на близо пешеходно разстояние, а сградите провокираха да бъдат заснети – всички те бляскави, поддържани до най-малкия детайл.

​Църквата на Св.Казимир бе много по-красива, отколкото изглеждаше в интернет. Това всъщност е най-старата църква в бароков стил във Вилнюс. Построена е между 1604 и 1635 г, като чак през 1988 г. става католическа църква. Отвътре бе също толкова красива и силно осветена, нещо което не знам защо не е толкова често срещано в останалите църкви. Дори нашите православни храмове тънат в тъмнота, а слънчевите лъчи придаваха такъв прекрасен небесен блясък.

​​Излизайки от църквата след няколко крачки се озовах пред кметството, което приличаше на гръцки акропол. Нямах административна работа там, затова не влязох, но направих няколко снимки на хубавата фасада, големия площад пред нея и фонтана в края на площада.

От тук започваше и уличка пълна със сувенирни магазини, която неусетно ме отведе на катедралния площад, усетих се чак когато торбата ми „натежа” с магнитчета и други дребни сувенири. Бялата катедрала с часовниковата кула пред нея беше много красива, но докато си избера от кой ъгъл да я снимам заваля лек, а след него и силен дъжд. Беше време да разгледам катедралата и от вътре. Именно тук срещнах и втората група туристи, чиито екскурзовод ги настани в пищен параклис и започна да им говори на непонятен за мен скандинавски език.

​На отделни места в катедралата имаше прозрачен под, от където се виждаха предишни останки. Първата катедрала е построена тук през 1251 г. През 1387 г. катедралата придобила готически стил, а днешният си вид дължи на Laurynas Gucevicius. Безспорно една от най-красивите зали бе тази пълната с туристи – бароков параклис Сейнт Казимир, построен през 1623-1636 г.

Все още валеше, когато излязох навън, но дребното ръсене не можеше да ме спре да си направя така желаните снимки. Отправих се към Националния им музей, когато небето изведнъж се изясни и грейна слънце. Вместо да вляза в музея реших да се кача на хълма разположен точно над него, където се намираше „замъка” Гедиминас. Замъкът е с кавички, защото днес представляваше само една кула, превърнала се в един от основните символите на Вилнюс. Замъкът е построен през 14-ти век, замествайки предишния дървен замък. Същият отстоява на атаките на кръстоносците, като през 15-ти век е заздравен и заедно с долния замък образували силен отбранителен комплекс. С времето обаче загубва своята важност и преживява силно разрушение във войната с Москва през 1655, след което не е възстановяван. След Втората световна война, най-добре запазената кула била реставрирана и днес помещава музей и прекрасна панорамна тераса. В непосредствена близост от източната страна са запазени и останки от херцогския дворец.

​До замъка можеше да се стигне пеша или както направих аз, да се вземе влакчето, т.нар. фуникольор до него. На слизане посетителите могат да се разходят пеша, но на качване си спестих катеренето. Така свежа набързо се качих по извитите стълби, за да стигна до заветната панорамна площадка. Вероятно това е най-красивото място в целия Вилнюс, който стоеше отдолу протягайки красиви катедрални кули към върха.

От там видях и църквата Св. Ана, като мислено си начертавах път как да стигна до нея. Точно в срещуположната й посока на града се намираше и бизнес квартала на Вилнюс, чиито високи сгради се бяха издигнали над реката. Гледката бе прекрасна и я запечатах с фотоапарата до последния детайл.

Особено красива бе реката Нерис, която се влива в реката Вилня именно тук във Вилнюс и именно втората река бе дала името на града.

​От кулата се разкриваше и красива гледка към върха с трите бели кръста. Този паметник е издигнат в чест на 7-те францискански монаси, които били измъчвани тук от селяните преди Литва да приеме християнството. Паметникът символизира и важността на християнството в Литва. Същият обаче бе издигнат на друг хълм, до който нямаше фуникульор, затова предпочитах да го зумна с фотоапарата от тук, вместо да се катеря там. По-късно видях, че този хълм се виждаше добре и от моята хотелска стая.

След като слязох от хълма се отправих директно към църквата Св. Ана, за която бях чела, че е една от най-красивите църкви във Вилнюс, а и в цяла Литва. Твърде малка по-размери същата бе прекрасен пример на готическа архитектура. Според легендата, когато Наполеон превзел тези земи казал, че иска да вземе тази църква в дланта си и да я занесе във Франция. Отвън църквата ми се видя по-голяма, от колкото я описваха. Трябваше да вървя доста крачки в страни, за да намеря място, от където фотоапаратът ми да я обхване цялата.

​Нямах търпение да вляза вътре, но се оказа, че е затворена и докато не се съберат достатъчно пари за реконструкция щяла да си остане така. Точно зад нея имаше друга отворена църква, в която се надявах, че ще намеря икона на Св. Ана, но такава нямаше, затова запалих свещичка пред иконата на дъщерята на Св. Ана – Дева Мария.

Вече бях достатъчно гладна, а и по пътя имаше толкова уютни ресторантчета, с тераси отрупани с цветя, че спирането в тях ми изглеждаше задължително. И не сбърках! Освен, че седнах на последната свободна маса, в едно от най-хубавите улични заведения, случих на отлична литвийска кухня и меню с картинки. Поръчах си неща, които не бях яла досега. Като първо си поръчах Tyrsiubé duonos kubilelyje su grybais, което представляваше гъста крем супа с гъби сервирана в питка хляб. Самото хлебче явно беше специално, защото имаше твърда кора, беше дълбоко като малко бурканче и горният му край бе отрязан и след това поставен обратно като капак. Супата беше много вкусна, а и с нея изядох и капака на хляба. Останалата част от хляба оставих, макар че вътрешната страна бе попила от супата и също бе много вкусна. Като второ си взех Пиле по киевски, което представляваше пилешко роле пълнено с билково масло, сервирано с картофено пюре, салата от моркови и грах. Всичко това с една малка бутилка Фанта ми излезе 24 LTL (13.59 лв.). Беше много вкусно и напълно си заслужаваше.

Заситена продължих разходката си, посещавайки Националния им музей. Входът бе 5 LTL (2.83 лв.), като най-много ме впечатли вторият етаж, където имаше етнографска сбирка на различните части от типичната селска литвийска къща. Нещо като нашата българска селска къща, но всяко помещение представено в отделна малка зала, отрупани с предмети, като имаше обозначение кое за какво служи. Литвийските носии също бяха красиви като вълната и няколкото елека с подплати преобладаваха.

​Колкото до първия етаж имаше предмети от различни епохи, включително и един египетски саркофаг, подарък на Литва от Египет. Имаше още оръдия, картини, но за съжаление не можеше да се снима, затова и колекцията трудно ще я запомня, но ще запомня, че във всяка зала имаше по един служител на музея, който учтиво насочваше посетителите на къде на продължат.

В 17:45 автобусче ме взе от хотела и ни отведе на нещо като стадион или поне имаше навес с много седалки гледащи към голямо поле. Като пристигнахме ни казаха, че трябва да изчакаме поне още 30 минути, за да могат да отминат черните облаци, които бяха заели част от небето. Другата част обаче бе прекрасно синя и пилотите ни обясниха, че щяхме да летим в тази част. Изведнъж започна трескаво приготовление на балоните. От ремаркетата се извадиха различни кошове, самите балони сгънати в големи чували, започнаха да се разпъват на земята, а след това да се пълнят с въздух. Първоначално видях само 5 балона, но може да са били и повече. Аз се въртях около „моя” жълт балон, учудвайки се колко голям стана той.

Кошовете нямаха врати само няколко процепа, на които се стъпваше и влизаше вътре. Раздадоха ни по едни шапки с козирки, защото непрекъснато щеше да гори огън и не искаха никой да се опари. Пилотът ни подаваше все по-силно огън и балона плавно започна да се отделя от земята, като в същото време колегата му отвързваше въжетата и ние се отправихме над столичния град. Ние бяхме вторият излетял балон, като останалите ни последваха скоро след това. Моята група се състоеше само от литвийци, но пилотът разясняваше след това и на руски специално за мен. По време на целия полет трябваше да се държим за едни дръжки на коша, но дясната ми ръка просто не спря да снима всичката красота, която се откриваше от птичи поглед. Освен пейзажите останалите балони също допълваха снимките по уникален начин. От дясната ни страна остана телевизионната кула, а вятърът ни понесе всички в посока обратна на стария град. Първо бяха красиви къщи в покрайнините, след това голяма товарна гара, а след нея летяхме и над самото летище във Вилнюс, което отново ми се стори малко и празно, но това е хубаво особено сега, когато явно нямаха никакви полети и ние можехме да летим над тази част. След това полетът ни продължи над още гори и Литва ми се стори една от най-зелените страни, които съм виждала досега.

От високо всичко изглеждаше по-малко, но не и горите, които наистина обхващаха огромна част от територията на страната. Летяхме и над различни къщи и макар да бяхме на голяма височина кравите и кончетата бягаха от нас, а кучетата не спряха да ни лаят. Цветовете на всички балони бяха ярки, весели и пъстри, но животните явно не бяха свикнали още с тях и отвисоко наблюдавахме как реагират.

​Другото интересно нещо бе, че по време на полета ми беше горещо. Този огън, който неспирно грееше над главите ни, също така ни топлеше и на мен ми стана хладно чак като кацнахме на земята.

Полетът продължи доста дълго, изминахме много км и дори се чудех дали все още бяхме в Литва. Пилотът ни разказваше за свое пътуване през зимата, когато с балон са изминали пътя от Инсбрук до Венеция за 5 часа. Затова се чудех къде ли ще ни отведе нашето едночасово летене, което дори продължи малко повече време. Самият пилот ни сподели, че вятърът ни е подпомогнал и че тази година за първи път стигал толкова надалеч от Вилнюс. Слънцето обаче започваше да залязва, а ние трябваше да се приземим преди това – в тъмното е твърде опасно и никой не го правил. Останалите балони започнаха да се спускат и нашият пилот си хареса една поляна, на която в страни бяха насадени вероятно миналата година малки дръвчета. Преди да кацнем пилотът отново ни инструктира да спрем всички снимки и да се хванем здраво с двете си ръце на две различни дръжки и да стискаме, тъй като при кацането винаги друсало. Беше прав, още при първото друсане затворих очи и концентрирах силата в ръцете си, траеше само няколко минути, разклатени като в силно земетресение и кошът ни се озова на земята, оплитайки едно от въжетата си на един от клоните на младото засадено дърво. В последствие лесно се откачихме и дори не сме счупили клонче, а балонът веднъж изгубил огъня даващ му въздух се спусна на замята и пилотът започна да го прибира заедно с колегата му, който бе докарал джипа и ни чакаше да кацнем.

​Качихме се всички заедно в колата, като точно преди да влезем във Вилнюс, шофьорът отби на една поляна и ни приканиха да слезем. Там отвориха бутилка шампанско и тъй като първите хора летели с балон, кацнали във френската област Шампан, сега всеки, който лети с балон за първи път трябва да изпие по една чаша шампанско. След това, и започнаха от мен, трябваше да коленича, взеха кичур от косата ми, леко го запалиха и веднага го заляха с вода. Церемонията се наричаше баптисване, след което ми дадоха сертификат, че на 06.09.2012 съм летяла с балон с пилот Romanas Mikelevicius, също така получавах титлата Херцогиня на Вилнюс. Всички от групата след това последователно коленичиха и получиха сертификати. Доволни всички се поздравихме, след което джипа ни разведе до съответните адреси във Вилнюс, а мен ме остави пред хотела.

Вилнюс е прекрасен – отдолу, отгоре, от всички страни, по всяко време на денонощието. Може би чарът му бе и в това, че не беше толкова голям. Все пак в тази европейска столица живееха едва 500 000 човека.

​Историята на града също не беше толкова дълга, сравнена с някои европейски столици, включително и София. Градът за първи път е споменат през 1323 г., в писмата на великия княз на Литва Гедиминас до германските градове, с които той приканвал германците и евреите да се заселят в неговата столица. Вилнюс достига върха на своето развитие при управлението на великия княз Сигизмунд ІІ Август, който през 1544 г. мести палатът си тук. През 1579 г. врати отваря и Вилнюския университет, който бързо превръща града в един от най-важните културни центрове в Полско-литовската държава.

​По време на руско-полската война от 1654-1667 г. градът е окупиран и опожарен, а населението избито. Растежът на Вилнюс се прекъсва за известно време, но в края на 19 век, населението му достига 20000 души, което го прави един от най-големите градове в Северна Европа.

​Днес градът е един от финансовите центрове на Балтийските страни, като самото Балтийско море стои на 321 км на север. Някои наричат Вилнюс Северния Йерусалим, като красивите му църкви сияеха и в този късен час, от които едвам откъснах очи, които уморени и изпълнени с преживявания бързо се затвориха и спах непробудно до към 5 часа, когато трябваше да се обратно със самолета към България.

​Литва е очарователна и вдъхновяваща, страна с приказни замъци, много зеленина и китна столица, която спечели сърцето ми и ме вдъхнови отново да пиша детски приказки. Можете да видите една от тях на https://triptips.blog/destinations/europe/lithuania/trakai/(opens in a new tab) или просто да посетите тази страна и да се потопите в оригинала на приказката.

ОБЩА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ЛИТВА:

Местоположение: Република Литва е разположена в Североизточна Европа. Тя е най-голямата от трите балтийски държави (Литва, Латвия и Естония). Граничи с Латвия на север, с Беларус на югоизток, с Полша на юг, с Балтийско море на северозапад и с Русия на югозапад.