For English version click here.

Най-красивите места в Румъния

На 25 юли Православната църква отбелязва деня на Успение на Св. Ана – покровителката на брака, семейството и майчинството, а на 26 юли е католическия празник на Св. Анна, затова решихме да отпразнуваме дългия ми имен ден в Румъния, където по същото време се отбелязваха няколко фестивала. Пътят Русе-Букурещ взехме за по-малко от два часа, като леко забавяне имахме на румънската граница докато си купим румънска винетка. Преди това не се наложи да чакаме и минахме бързо по високия 30-метров стоманен Дунав мост, чиято дължина бе 2.80 км.  В самото начало на моста имаше няколко високи колони, като от лявата страна бе изписано 1952 (годината, когато бе започнал строежа на моста), а на втората 1954 (когато мостът бе официално открит). Мостът бил изграден на 2 нива – за влакове и автомобили, като на времето си е бил най-големият комбиниран мост в Европа.

Учудващо в Букурещ нямаше задръстване и много бързо се придвижихме на север към Синая. Спряхме в бензиностанцията на ОМВ, припомняйки си красивия дървен замък Пелеш, който се криеше някъде из гората в планината, съвсем наблизо, и който вече бяхме посещавали. След Синая започнаха множеството планински завои. Попаднахме и в задръстване в едно градче преди ски-курорта Azuga. Намирахме се в подножието на планината Baiu, част от Кърпатите и се разкриваше прекрасна гледка към върховете. По пътя продаваха множество плодове и зеленчуци, част от които уличните търговци поднасяха в саморъчно направени дървени кошнички. Преди Сигишоара крайпътните търговци вече продаваха и диви гъби. По пътя имаше и стада с постригани агнета.

На 45 км преди Сигишоара, точно срещу гр. Дачия, на който вероятно бяха кръстени румънските коли, на един хълм пред нас се разкри прекрасен замък. Снимахме го от всички страни, но бързайки за Сигишоара не завихме и не се отклонихме, за да го посетим.

Средновековната ни разходка тепърва започваше, стигайки до издигнатия на хълма над река Tarnava Mare град наречен Сигишоара. Градът бе създаден през 12-ти век от немски търговци, които били поканени от краля на Унгария, да населят земите „отвъд горите“ (което е най-точния превод на името Трансилвания) и да помагат с охраняване на границите. Градчето бързо се разраснало до голям Трансилвански град, но било изоставено след опустошителния пожар през 1676 г. Повечето от сградите днес датираха от повторното изграждане на града. Старият град бе един от най-добре запазените укрепени средновековни градове в Европа и бе част от световното наследство на ЮНЕСКО.

Още с влизането в града, Сигишоара ни впечатли с пъстрите си и красиви сгради, а хотелът ни Central Park Sighsoara****, който открихме бързо, безспорно бе един от най-хубавите хотели, в които бях отсядала. Фоайето на хотела беше като картинна галерия. Стаята ни бе със старовремски дизайнерски мебели и легло отрупано с възглавници. Колкото и уютно да се чувствахме вътре, излязохме бързо навън, отправяйки се в разглеждане на фестивалния град.

Средновековният фестивал се провежда всяка година през последния уикенд на месец юли, като съживява исторически моменти от средновековието и често се свързва с фразата „Имало едно време“. В търсене на средновековни легенди за тамплиери се заизкачвахме от долната страна на града към крепостните стени и цитаделата. Тъй като в старата част на Сигишоара още в петък се провеждаха множество улични спектакли и концерти имаше входна такса за минаване през крепостните стени, същата обаче си заслужаваше, като от другата страна на крепостта се разнасяше музика и имаше много хора в традиционни костюми. В близост до входа се бе събрала и тълпа, която наблюдаваше уроци по фехтовка, а учителят бе тамплиер. За да виждаме по-добре, решихме да се качим на високо, а нямаше по-висока сграда и по-добра панорама от Часовниковата кула (Turnul cu Ceas),  издигната през 1360 г. Днес помещаваща исторически музей и прекрасна панорамна площадка от 60-метрова височина, от която се разкриваше гледка към целия град.

Навсякъде по улиците имаше развени знамена – вероятно на някой рицарски орден или областен град. Празничната атмосфера се разпростираше по всички улички. На няколко малки площада имаше обособена сцена и се разиграваха постановки, пресъздавайки легенди за тамплиери. Разходихме се от вътрешната страна на крепостните стени снимайки почти всичките девет кули, които първоначално са били 14.  Повечето кули носеха имена на занаяти – кулата на златарите, кулата на предачите, кулата на месарите, кулата на кожарите, както и здравата кула на шивачите, която се намираше на отсрещния край срещу часовниковата кула и била втория основен вход към цитаделата. Вътре в крепостните стени разнообразието от кули продължаваше, като кулата на тъкачите, кулата на обущарите, кула на бъчварите и кула на ковачите.

Минавайки през множеството красиво подредени каручки със сувенири, чийто търговци бяха облечени в средновековни носии, и стъпвайки по павираните средновековни улички, имахме усещането, че наистина се бяхме върнали векове назад, намирайки се в голям трансилвански град. Всички къщи бяха спретнати с пъстри бои, като в далечината се подаваха високите кули, към които се отправихме.

Освен на картата на града, от никъде другаде нямаше да познаем името на огромната кула на Шивачите. Нямаше нарисувани игли или платове, които да подсказват за предназначението на кулата, която бе издигната през 14-ти век. Първоначално часовниковата кула и кулата на шивачите имали една и съща форма, но след големия пожар, кулата на шивачите била разширена и престроена отново. На приземния етаж бяха оставени два пасажа за влизане и излизане от града, като от двете страни на двете врати имаше железни решетки, които се спускаха и затваряха пътя.

Следващата кула, пред която си направихме фотопауза бе кулата на обущарите. Островърхата кула бе много по-живописна. За първи път бе спомената през 1594 г., но през 1676 г. била напълно унищожена. Била издигната наново от прахта, приемайки този лек бароков вид от 1681 г.

Върнахме се обратно на централния площад, с голямата сцена, многобройни знамена и още повече на брой посетители.  Този път вниманието ни бе привлечено от Покритите стъпала (Scara Scolarilor), които представляваха стари каменни стъпала с дървен покрив датиращи от 1642 г. Същите отвеждаха до църквите на хълма, старото гробище и училището на хълма.

Покритите стъпала изобщо не бяха осветени и малките снопове лъчи не улесняваха минувачите, които внимаваха да уцелят стъпалата и не паднат по пътя. Качването обаче си заслужаваше като пред нас се разкри красиво здание в блед бежов цвят. Навсякъде имаше и стрелки към училището, което датираше от 1619 г. Класните стаи бяха малки, но дървените чинове изглеждаха удобни. На хълма имаше още една кула част от крепостните стени, която се оказа, че е на хората, които правят въжета (Turnul Franghierilor). Като се замисля май беше по-добре да слезем спускайки се по въже, отколкото по тъмните 175 покрити стъпала, които в края на деня бяха още по-тъмни, и благодарих на телефона ми, който имаше фенерче за такива случаи.

На хълма имаше и красива църква датираща от 1345 г., която първоначално била католическа, а след това станала лутеранска. Същата бе посветена на Св. Николай. Не успяхме да влезем в нея, но от рекламните брошури, научихме че тук се съхраняват древни и ценни религиозни скулптури и картини.

В центъра на голямата сцена концертите вече бяха започнали, като имаше и танцьори в народни костюми. Последва интересен спектакъл с множество рицари, които явно се обучаваха в рицарство, и имаха добър, красив, но строг учител. По време на представлението запалиха факли, и макар от силната музика да не чувах пращенето на съчките в тях, във въздуха се носеше аромата на запалени сухи дърва. Беше приятно и спектакъла ми хареса, въпреки че не разбирах голяма част от текста.

По тъмно минахме отново покрай къщата на Влад Дракула (Casa Vlad Dracul), която през деня беше пълна с туристи и не успяхме да посетим, като тук бе роден Влад Цепеш (Дракула). Къщата музей представляваше 2 стаи, а на горния етаж имаше ресторант. Интересно как в такъв китен и красив град като Сигишоара се бе родил толкова жесток човек, чийто легенди продължават да се разнасят по цял свят. Всъщност Влад Цепеш бил владетел на Влашко, син на Влад II Дракул и принцеса Княжна от Молдова. Баща му бил член на Ордена на дракона (което на румънски било Dracul, с второ значение: Дявол), като това бе и емблемата на къщата.  Влад Дракула бил жесток владетел и обичал да измъчва, и убива хората. По-късно в книгите е описван като човек, изпиващ кръвта на хората, дори и да не е било точно така, много кръв е изтекла по негова вина.

Минахме отново покрай красивата часовникова кула и разположената непосредствено до нея лютеранска църква Biserica Manastirii, датираща от 1291 г. Минаваше полунощ, но концертите по улиците продължаваха. Сякаш никой не искаше да се прибере и да се върне обратно в 21-век. Ние нямахме този проблем. Хотелската ни стая бе прекрасно декорирана със старовремски мебели и усещането за връщане назад във времето остана и през нощта.

Средновековната Сигишоара много ни хареса – здравите крепостни стени, пъстрите къщи, любезните хора и празника, който само подсилваше всичко това. От 1999 г. историческият център на града бе включен в списъка на ЮНЕСКО, а от 2014 г. влизаше в нашия списък с най-хубавите места, които сме видели досега.

На следващата сутрин, след закуска се отправихме към Сибиу. Разстоянието между двата града бе само 93 км, но по пътя имаше толкова красива места, че удължихме това пътуване. Първо спряхме в китното селце  Bierton, от където се подаваше красив замък, но крепостните стени бяха затворени и се задоволихме само със снимки отвън. Оказа се, че това всъщност бе укрепена църква датираща от 16-ти век, която също бе включена в списъка на ЮНЕСКО.

Пътят ни минаваше и през средновековния град Медиаш, който също ни привлече с крепостните си стени и със стария си център, където паркирахме колата. Зад крепостните стени имаше много красиви къщи, паркове и църкви. Времето сякаш беше спряло и тук. По улиците почти нямаше хора. Старинни сгради се оглеждаха и търсеха минувачи. От центъра се подаваше високата кула на църквата Св. Маргарет, както и още по-старата 70-метрова кула от 13-ти век, вероятно част от крепостните стени. Емблемата на града представляваше ръка държащи гроздове, която в последствие научихме олицетворявала хубавото вино, с което градът бе известен.

Следобед стигнахме и до крайната ни дестинация – град Сибиу, който ни посрещна със сиви тъмни облаци. Хотел Ramada обаче напълно компенсира сивата обстановка и ни впечатли със светлите си, удобни и просторни стаи. Черните навъсени облаци отвън не ни разубедиха от планираната разходка. Как да се сърдим на облаците, като и те бяха пътешественици като нас. Бяха обиколили различни страни, а с дъждовните си капки, като пътеписи, разказваха от къде бяха минали.

Още щом излязохме се потопихме в техните разкази и дъжда ни придружи минавайки с нас зад червените крепостни стени и се засили при обиколката ни на крепостните кули. Докато обаче си изберем кафе, в което да се скрием от дъжда, той спря. Разходката ни из забележителностите на Сибиу започна с червените каменни стени, които се нижеха и ограждаха града, издигнати през 14-ти век и напълно реновирани през 1963 г. Озовахме се пред красивата кръгла кула на стрелците. Същата бе висока с множество малки прозорчета, през които през 15-ти век са се изстрелвали стрели.

В непосредствена близост се намираше и другата живописна кула на гръничарите, която бе свързана с кулата на дърводелците посредством каменна стена с арки, която е служила като допълнител-на защита. Интересно как войната  и набезите на татарите бяха повлияли на местното строителство, което бе издигнало завидно здрави сгради, оцелели в битки най-вече с времето.

Докато търсихме и т.нар. Дебела кула, която бе само на няколко крачки от нас, но която не видяхме при първата си обиколка, се озовахме пред Природонаучния музей, в чийто двор пасяха динозаври в почти истински размери. Тези статуи ни изкушаваха да влезем и разгледаме музея и от вътре, и ако дъжда не беше намалил щяхме да направим това. Затишието на ръмежа обаче ни отведе на централния площад, който в обедния час бе обграден с решетки и подготвяха сцена. Движейки се покрай огражденията снимахме красивата сгради издигнати на площада, измежду които се подаваше високата кула на кметството.

Тази кула била издигната, за да се защити вътрешната част на града и площада, където се намирало кметството още през 1324 г. С вековете кулата била надграждана и достроявана, като в първоначалния си вид имала само 4 етажа, които до наши дни бяха пораснали на 7. От южната страна на кулата в последствие научихме, че имало два лъва, които били част от първоначалния облик на кулата и датирали от 13-ти век.

Не видяхме лъвовете, но снимахме паметника на Gheorghe Lazar (1779 – 1821), който бе издигнат непосредствено до кулата на кметството. Той е бил учител роден и починал в Сибиу, като бил създател на първото училище на румънски език в Букурещ през 1818 г

От другата страна на „кметската“ кула имаше ново площадче, до което колите имаха достъп и бяха превърнали в паркинг, който бе денонощно охраняват от къща с множество очи, или по-точно прозорци под формата на очи. Казваха, че това са „градските“ очи, а в Сибиу имаше множество къщи с такива покриви. Най-популярната версия за тези странни тавански прозорчета бе, че са поставени по време на немската окупация на града, така че местните жители да знаят, че постоянно са наблюдавани и всеки, който не спазвал техните правила, щял да бъде наказан. Беше интересно да разглеждаме къщите, които сякаш също разглеждаха нас.

Следващата ни спирка бе пред грандиозната лютеранска катедрала в готически стил посветена на Дева Мария, със 73 метрова кула. Четирите малки кули разположени на самия връх показвали на чужденците, че градът имал право да отсъжда смъртни присъди. Днешният ден, макар и дъждовен, показваше много по-хубавата страна на града, като по пътя срещнахме няколко сватби. Без да се присъединяваме към тях, се отправихме към набелязаните в пътеводителя забележителности, като следващата беше люксембурската къща.

Красиво изписаната къща датираше от 15-ти век, като бароковата фасада и третият етаж бяха добавени през 18-ти век. Дълго време бе известна като „червената къща“ и чак през 20-ти век, когато била реновирана с дарение от Люксембург, къщата добила това име. Днес само първият етаж бе червен, втория и третия оранжавееха декорирани с красиви бели украси. Люксембурската къща бе превърната в хотел, а на приземния етаж имаше бар и лятна тераса.

Къщите с очи продължаваха да ни зяпат и докато минавахме по моста на лъжците. Това бе първият железен мост в Румъния издигнат на мястото на дървен такъв през 1859 г. Под него нямаше река, а път, но не от там произлизаше  произхода на името. Според една от версиите мостът щял да се срути, ако лъжец минел по него, същият обаче изглеждаше доста стабилен и явно това твърдение, се е отнасяло за предишния дървен мост. На мен по ми хареса версията, че този мост бил често място на срещи между момичетата и войниците, и макар да не се знаело кой от тях давал повече напразни обещания и лъжи, името останало да тежи на моста. Бе едва 10 метра дълъг, но историята и легендите го бяха превърнали в една от атракциите на града и минаването по него бе задължително.

От другата страна на моста на малък площад бе оформено волейболно игрище при това за плажен волейбол. Сивите облаци и дъжда обаче не ни задържаха дълго тук, въпреки симпатичните спортисти. Отправихме се към православната катедрала, която бе огромна. Макар да не се гордееше с дълга история, строителството й бе приключило през 1904 г., архитектурата й наподобяваше византийска базилика и много приличаше на истанбулската Света София. Интериорът й беше от червени и жълти тухли, с красиви икони и особено впечатляващ дървен гравиран иконостас. Двете катедрали в Сибиу силно се различаваха – едната беше с остри някак си студени кули, а другата с обли топли форми. Макар и в двете да се изповядваше християнство, подходът очевидно бе различен. Това пробуди любопитството ми каква беше разликата между православни, католици и протестанти. След кратка справка в Интернет научих, че православието се отделило от Римо-католическата църква през 1054 г. Една от основните разлики между двете религии е, че според православието духа се поражда от Отца, а според католизма се поражда както от отца, така и от сина. Другата основна разлика бе в единството на църквата – докато за православните е достатъчно изповядването на една вяра и едни тайнства, за католизма, освен тези два белега е необходимо и единство на главата на църквата – Папата. Доста по-големи бяха различията с протестантството, което отхвърля църковната йерархия, изповедта пред свещеник, поклонение пред икони и т.н. Важното бе, че всяка една от тези религии бе оставала красиви паметници след себе си, вдъхновени и запазени от вярата на хората.

Слънцето бе огряло отново небето и ние се върнахме обратно откривайки т.нар. Дебела кула, която толкова ясно се виждаше на картата, но в гръб първоначално не бяхме познали. Тази П-образна кула бе издигната през 1540 г, като подавайки се 25 метра пред градските порти будела страх у вражеските войски и била възприемана като страшна военна машина. По-късно от 1778 г. същата помещавала първият театър в Сибиу, а днес бе дом на Националната филхармония.

Разходката из забележителностите свърши обратно на централния площад, където огражденията бяха махнати и бе започнало кулинарно шоу. Подобно на немските пазари бяха издигнати множество малки дървени къщички с щандове, подредени в П-форма и гледащи към сцената. Всеки от щандовете предлагаше храни от различни краища на света – ливанска, индийска, мексиканска, американска, гръцка и още много интернационални кухни. На сцената готвачите, които демонстрираха своите умения, бяха заменени с музиканти и започна истински концерт, с множество познати и известни хитове.

Хубавата музика бе в пълен унисон с красиво осветените сгради. Сибиу ни допадна и успя да ни впечатли. Прякорът му  „малката Виена” бе напълно заслужен, както и репутацията му на един от най-красивите градове в Румъния, който през 2007 г бе избран за културна столица на Европа. Видяхме много повече, от колкото очаквахме и макар денят да беше свършил нощта се надпреварваше да ни покаже още от блясъка на този град.

На следващия ден се отправихме към друг чаровен и известен румънски град Брашов, като преди това спряхме в замъка Бран. Румънските пътища бяха отлични. Никъде нямаше кръпки, каквито бяха особено популярни в България. Пътната маркировка бе здрава, ясно открояваща се, сякаш току-що поставена. Особено ми харесаха полукръговите движения, които стояха при хода и изхода на всяко градче и селце в Трансилвания. Те бяха направени така, че колите влизащи в града да намаляват скоростта, а за излизащите съответно нямаше кръгово движение и можеха бързо да се изтеглят и отдалечат от града. При по-големите наклони пътят се разширяваше, така че колите да могат да изпреварят тези които нямаха достатъчна засилка. По пътя имаше и множество щъркелови гнезда, които бяха пълни и сякаш символизираха благодат и любов.

Снимките особено зачестиха, като наближихме издигнатия на един хълм замък, пред който бе написано с огромни букви името RASNOV. Средновековната крепост в Ръшнов датираше от 13 век, като била издигната от населението, а не от някакъв феодал, с цел защита от нападения. За съжаление нямахме време да търсим път към замъка, затова пък в последствие се запознахме с една от най-популярните легенди свързани с крепостта. По време на дълга обсада жителите в замъка се притеснили, че ще останат без вода, тогава двама затворници турци им казали, че ще изкопаят кладенец, ако в замяна получат свобода. Копаенето им отнело 17 години, но накрая успели да изровят 143 метров кладенец, който съществувал и до днешни дни. Крепостта била превзета само веднъж, и се надявахме и ние някой ден да я превземем с фотоапаратите си.

Само на 12 км от Ръшнов се издигаше и замъка Бран, около който витаеха още повече легенди и суеверия. Същият бе известен с прякора си „замъка на Дракула“, въпреки че нямаше никакви исторически доказателства Влад Цепеш да е идвал, камо ли живял тук. И все пак именно легендите привличаха хиляди туристи тук, които сякаш бяха избрали именно този уикенд за посещение на средновековната крепост. Всички паркинги бяха препълнени, както и улиците и тротоарите. Ние спряхме на един тротоар, като веднага се намери човек, който да събира такса за това отдалечено от замъка място. Имаше опашки и на билетния център и се наложи да се задоволим само със снимки отвън. Крепостта бе красиво кацнала на един връх и кокетно ни позираше от там, докато си правихме снимки. В нейното подножие имаше музей на открито с множество малки традиционни румънски къщи, както и сувенирен площад, на който освен дрънкулки продаваха и Дракулска бира с червен цвят.

До гр. Брашов ни деляха 31 км, които взехме бързо, а още по-бързо намерихме паркинг в центъра на града. Брашов бе китно разположен на място, където южните и източните Карпати се срещат. Предполагаше се, че градът е основан през 1203 г. от немски колонисти. През 1364 г. има привилегията да провежда ежегоден пазар, като славата и богатствата на града нараснали бързо и през 15-ти век започнало средновековното укрепване на града, като били издигнати 8 бастиона и 32 отбранителни кули. По това време в Брашов се основава и български квартал Шкеп от търговци и български бежанци.

Смяташе се, че български строители били издигнали и високата лутеранска църква посветена на Света Мария, носеща още прякора Черната църква. Тя датираше от 14-ти век, като в 65-метровата камбанария бе окачена шесттонна камбана – най-голямата в Румъния. Тук се помещаваше и най-големия орган с 400 тръби. Това бе първата забележителност, пред която спряхме, но тъй като искаха такса за вход в църквата, решихме да се задоволим само със снимки от вън. Прякорът „черната църква“ бе останал след големия пожар през 1689 г., когато австрийските войски навлезли тук по време на Голямата турска война. След пожара църквата е възстановена, като са допълнени някои архитектурни украси от 18-ти век. В летния слънчев ден, църквата сияеше с бледия си сив цвят и по нищо не отговаряше на даденото й прозвище.

От там се отправихме към кметството, на чийто площад се издигаше сцена, на която танцуваха народни танци. Това беше поредния град с поредния фестивал, който бе събрал множество хора, които се веселяха. Музиката се разнасяше на всички страни, така макар да не изгледахме цялата програма, усещахме нейното весело настроение по време на цялата ни обиколка.

Беше ни трудно да напуснем този слънчев и весел град, но трябваше да се върнем в България, където по пътя нямаше никакви фестивали само дупки по асфалта. Като цяло пътуването не ни умори, а напротив зареди ни с положително настроение, все пак уцелихме не един, а няколко фестивала, и отпразнувахме няколко празника. Слънцето също ни придружи допринасяйки за хубавите снимки и спомени, а Румъния изненадващо ни допадна и ни вдъхнови за нови пътувания.

ОБЩА ИНФОРМАЦИЯ ЗА ТРАНСИЛВАНИЯ:

Местоположение: Трансилвания е област в северозападна Румъния.
Произход на името: Наименованието на областта съществува от римско време като идва от латински trans silva (отвън горите).
Площ: 100 287 кв.км (почти колкото България!)
Население:  6 608 586 човека
Официален език: румънски
Надморска височина: 305-600 м
Климат: умереноконтинентален климат
Часова зона: UTC+2
Валута: румънска лея (RON)
Допълнителна информация: https://romaniatourism.com/transylvania.html

СЪВЕТИ ПРИ ПЪТУВАНЕ В ТРАНСИЛВАНИЯ:

Най-добро време за посещение: през цялата година – Синая е отличен ски курорт, а през лятото в Брашов, Сибиу и Сигишоара се организират множество тържества. 
Типични храни и напитки: Освен традиционната Мамалига (наподобява българския качамак и го сервират като гарнитура на почти всичко, дори и на сърми), в Сигишоара можете да опитате Менюто на Дракула, което включва богат набор от всевъзможни меса и червено вино.
Места за посещение: Най-големият град в Трансилвания е Клуж-Напока, а след него е Тимишоара, като си заслужава да посетите по-малките от тях градчета като Брашов, Сибиу и Сигишоара. Синая е известен ски курорт, наричан „Перлата на Карпатите“, като тук се намира великолепният замък Пелеш. Друг известен замък в областта е Бран.

Примерна програма за разглеждане на Трансилвания