For English version click here.

Пътуване в Тайланд

Сухотай на тайландски означава „Зора на щастието“ и именно в търсене на щастието се отправихме към тази древна тайландска столица.  Сукхотай е за Тайланд това, което е Ангкор за Камбоджа и Гиза за Египет. Това е центъра на първото независимо тайландско кралство и родно място на тайската нация. Тук тайландците придобили своя собствена писменост, собственик език, собствена култура и традиция. Този град не е бил унищожен от война, а просто бил изоставен, когато Аютая станала новата столица на Тайланд. Щастието действително бе запазено тук и с голям ентусиазъм се отправихме натам, тръгвайки в 07:00 часа сутринта от град Питсанулок на запад в посока Мианмар.

По пътя екскурзоводът ни разказа повече за обичаите на будистите, като 95% от населението в Тайланд изповядва будизъм и това съответно е официалната религия в страна. За всяко семейство, което има момче, дори днес, е голяма чест детето да се учи в манастир за известно време. В миналото е нямало университети и училища, и манастирите са били единствените учебни средища. Днес макар да има учебни инстанции, 70% от младежите предпочитат да отидат в манастир за няколко месеца или година, отдавайки по този начин уважение към родителите си и спазвайки традицията.

Екскурзоводът ни бе изкарал 5 месеца в един строг манастир, като научихме, че в Тайланд някои храмове били много строги, други не толкова. Двата типа храма можели много лесно да се разпознаят. Когато монасите заговарят хората и туристите, това означава, че храмът не е строг; когато монасите са въздържани – значи е строг. Когато монасите имат обособени легла, това също не е строг храм. В строгите храмове на монасите не им било разрешено да спят на матраци по-дебели от 2.5 см. Не им било разрешено да гледат и телевизия, нито да ползват мобилни телефони, както и да пушат. Строгите храмове обикновено били откъснати в планината, монасите носели тъмни одежди и нямали външен контакт – нито радио, нито вестници. В строгите храмове монасите ядели всичко смесено – ориз, месо, супа, зеленчуци, десерти – всичко се смесвало и така се консумирало, при това само веднъж на ден. Докато в другите храмове монасите се хранели когато пожелаят.

Научихме повече и за одеждите на монасите, които се състоели от три неща – първото нещо е роба-наметка наречена „писаро“. Монасите нямали право да носят панталони, нито каквито и да било дрехи под робата. Второто нещо е потник, от който лявото рамо е разголено. С тези две части монасите можели да се разхождат и стоят в манастира. Когато обаче трябвало да се срещат с външни лица или излизат извън манастира се увивали с 3-метров плат (с 2 метра широчина, без копчета), който се навивал около едното рамо и едната страна на човек. Ако не е правилно навит се смъквал. На монасите било разрешено да носят със себе си една игла за шиене с жълт цвят, която да използват при нужда. Ако нещо се скъса, монахът трябвало сам да си го зашие. Имали право на ножчета за бръснене и чадър, който да ги пази от слънцето и дъжда. Монасите можели да носят и филтър за вода, тъй като имали право да пият само свободно течаща вода. Монахът нямал право сам да си готви. Всяка сутрин излизал и събирал храна, която хората му дарявали.

Самата церемония по постъпването в храма също била много тържествена. Цялата рода са събрала, като такива тържества се организирали 3 пъти в живота на човека – първо при постъпване в манастир, след това при сватба, и накрая при неговото погребение. На празника е прието гостите да оставят пари, като всички пиели Тайландски бензин (т.нар. местното уиски).

Много хора се записвали в манастирите за три месеца, но още след 10-тия ден се отказвали и си тръгвали. Според екскурзовода обаче дори и 20 минути да останат в манастира, е добре да си спазят церемонията – тя носи гордост на цялото семейство. Няма точно фиксиран период, в който човек да бъде монах – може да е 10 дни, 3 месеца или дори цял живот – човек трябва сам да прецени.

Наближихме Сухотай, като преди да стигнем до стария столичен град, екскурзоводът ни беше подготвил приятна изненада. Насред пътя автобусът ни спря и каза, че трябва да продължим с друго превозно средство, което се оказаха дървени каручки теглени от тайландски бикове. Раздадоха ни и по една сламена шапка, която да ползваме по време на пътуването, като седнахме по 4-6 човека в каручка.

Преживяването беше неповторимо. Каруцата друсаше здраво, отпред тайландеца си тананикаше и от време на време придърпваше юздите на добичето, което ми се стори, че има много тънки крачета. Силно въодушевени стигнахме до храма Wat Si Chum (в превод Храмът на дървото бодхи), където впечатляващи бяха не само високите  „бодхи“  дървета с оранжеви цветчета, но и статуята на Буда висока почти колкото тях. Огромният Буда (15 метра височина и 11 метра широчина) бе седнал в поза Лотос, а изражението му бе известно като Phra Acana или „този, който не се страхува“. Пръстите на дясната му ръка бяха спуснати надолу към богинята Земя, като имаха златно покритие. Според легендата, когато бирманската армия нападнала Сухотай се натъкнала на тази статуя и войниците избягали щом я видели. За разлика от тях туристите вместо да бягат, все повече прииждат тук възхищавайки се на древните руини на този издигнат през 13-ти век храм.

След неговото разглеждане се качихме обратно в автобуса, който ни отведе на централния вход на историческия парк и някогашната бляскава столица Сухотай. Екскурзоводът ни бе приготвил нова изненада – колелета под наем. Цялата ни група – млади или пенсионери, съвсем уверено се качиха и подкараха колелетата. Не бях карала колело от 12 години, но поговорката, че карането на колело не се забравя, се оказа учудващо вярна. Нямах проблем с велосипеда, просто не бях толкова уверена, че да карам и едновременно да правя снимки. Трябваше да се концентрирам и върху факта да карам в лявата лента, тъй като все пак бяхме в Тайланд и макар да твърдят, че никога не са били английска колония бяха възприели техните правила на шофиране. И така измежду останалите колоездачи и добре обособена велоалея, погледът ми любопитно се отклоняваше в страни, където бяха обособени езера с лотоси, в които се оглеждаха древни руини. Беше зашеметяващо красиво и колелото ми се движеше нестабилно от всички разсейвания. Накрая не се стърпях – спрях и снимах. Не успях да уловя птичите песни на снимките, но всичко останало излезе перфектно. Сутрешната слънчева светлина падаше меко, а загадъчните храмови руини се подаваха от всякъде. Групата ми се отдалечаваше и се опитах да я настигна. Като стигнах при тях, те си бяха паркирали колелетата и екскурзоводът им показваше статуя на разхождащ се Буда, нещо, което го имало само в Сухотай. Аз не успях да си паркирам колелото, накрая го облегнах на едно дърво и се присъединих към групата. В последствие като тръгнахме от това място и се отправихме с колелетата към следващия храм разбрах каква голяма грешка бях направила. По дървото, а вече и по цялото ми колело, се разхождаха големи червени мравки. Един от немците ми помогна да ги прогоня, а след това ми показа и как се сваля и поставя стойката за паркиране.

И така пътуването ми с колелото продължи по-нервно от преди, очаквайки всеки момент да бъда ухапана от някоя останала и возеща се мравка. За мой късмет скоро спряхме пред друг храм сгушен в сянката на огромно дърво, в чийто корени бяха поставени множество статуи на Буда.

Историческият парк Сухотай покриваше обща площ от 70 кв.км, на които се издигаха 193 руини от бляскавата през 13-ти век столица. Тук можеха да се видят царския дворец, двайсет шест храма и стотици пагоди, всички те имаха силно кхмерско (камбоджанско) влияние. Дори с колелета бе трудно да се обиколят и разгледат всичките руини. В 10:00 часа, когато стигнахме Храма на големите  лилии, екскурзоводът ни даде 30 мин. свободно време. Отправихме се от другата страна на езерото, където се намираше един от най-големите храмове (или поне каквото бе останало от него) Wat Mahathat или в превод Храма на големите реликви. Посредата на храма сред множеството колони се издигаше огромна статуя на Буда. Храмът датираше от края на 13-ти век, преклонението и възхищението обаче си оставаха и до днес.

Сухотай бе първата столица на обединеното кралство на Сиам през 1238 г. Преди това населението по тези земи се е подчинявало на Кхмерската империя в Ангор.  Когато тяхната сила започнала да запада, двама тайландски генерали повели хората си срещу кхмерите и създали свое кралство Сухотай (изгрева на щастието), като един от тези генерали Intradit станал първият владетел. Кралството процъфтявало повече от 200 години, като този град, който ние обикаляхме с колело, бил важен политически и религиозен център. Осем крале са управлявали тук, сред които с най-голямо значение крал Ramkhamhaeng (1278-99) – най-малкият син на първо създателя (нещо като нашия Аспарух, син на Великия хан Кубрат допълнен с нашия цар Борис). По негово управление будизма става основна религия в страната и за първи път била представена тайландската писменост. Силата на Сухотай започнала да запада към 14-ти век, като в края на века градът станал васал на Аютая.

Пътуването ни с автобус продължи на север към планината. Напускайки Сухотай гидът ни показа и руини от стените на древния град Сухотай разпростиращи се на километри. Около тях имаше и високи дървета с оранжеви и червени цветя, които носеха името The Red Cotton Tree (червеното памучно дърво). Цветовете му били сладки и от тях се правел нектар, а зърната се изсушавали и с тях ставала чудесна супа. В Северен Тайланд много отглеждали тези дървета именно заради семената.

Пътувахме на север в посока град Си Сачаноглой и от там в посока Минг Чай – Прейъ – Та яу – Чанг Рей. Освен сложните имена на градовете, екскурзоводът ни показа от автобуса и насаждения на дини, като каза, че за да узрее една диня са необходими само 70 дни от посяването до готовия продукт. В Тайланд имало червени и жълти дини. В 11:37 часа вече се усещаше изкачването на планината. По пътя имаше множество дървета с папая, мандарини и портокали. Спряхме за малко в една бензиностанция, където продаваха интересни птици, някои от които говореха подобно на папагалите, но приличаха повече на малки черни свраки. Екскурзоводът ни обясни, че по тези места се срещат много такива птици.

След това направихме кратка фотопауза пред един ново издигнат храм, чиято огромна статуя на полегнал Буда много ми хареса. Особено ме впечатлиха златните статуи на два дракона, които пазеха входа към храма и в чиито усти, седнал на езика отново стоеше Буда. По парапета на стълбите отново имаше статуи на мистичните петглави змии, но за съжаление нямахме време да се качим по стълбите и надникнем в храма, който от вън много ми допадна.

Бяхме стигнали до т.нар. провинция Преъ. Последва обедна почивка в един крайпътен ресторант, който беше специализиран в приготвянето на нудъл супа. Менюто беше просто: нудъл супа с месо и нудъл супа без месо, за пиене Кока Кола или вода. Ресторантът се намираше на самия път, встрани от шосето, масите бяха малки и кръгли, с още по-малки и кръгли столчета около тях. Навесът беше нестабилен и като цяло мястото бе малко неугледно, но бе пълно, като щом се освободи някоя маса, веднага се намираха хора да я запълнят. Имаше както много местни, така и туристи. Супата не беше лоша, което по моите критерии за тайландска кухня означаваше много добре. Оризовите нудели и зеленчуците бяха пресни и придаваха хубав аромат на бульона, като за първи път ядох супа с клечки. Нудел супата с месо се правеше от свинско шкембе и именно то привличало толкова посетители. На всяка маса имаше поднос с 4 подправки: рибен сос, захар, оцет и чили, така че всеки можеше да си овкуси супата по желание. За пиене освен вода си взехме и някакъв студен чай направен от местни растения, който гидът си поръча с много лед. Беше освежаващо и сладко, но с вкус, който не бих могла да оприлича на нищо познато.

Екскурзионната ни програма продължи с посещението на кралския храм Phra That Cho Hae, който се намираше на 28 метра височина в планината и бе издигнат преди 700 години, когато столица е била Сухотай. Особено интересни тук бяха пъстрите стъклени мозайки по стъклата и ослепително блестящата златна чеди издигаща се на 33 метра. Според легендите в нея се пазят част от косите на Буда. В храма имаше и много красива златна статуя на Буда, а дворът бе изпъстрен с множество цветя и статуи. На следващия ден в храма щеше да се проведе празник, затова местните наблягаха на златистата украса. От двете страни на пътя пред входа имаше знамена, като същите показваха, от къде щеше да мине предстоящата тържествена процесия. Имаше и много улични търговци, които предлагаха мед в бутилки.

В 14:40 часа тръгнахме от храма като продължихме пътуването си на север. Екскурзоводът ни разясни, че в тази част на Северен Тайланд хората говорят на диалект, като в Тайланд има 12 диалекта, което е много малко сравнено с Индия, където диалектите са над 100. Този северен диалект се изразявал в по-бавното говорене на хората, всъщност местните правели всичко по-бавно. Тук дори и престъпността била по-малко, защото престъпниците са твърди бавни. Иначе хората от севера били много красиви – с големи очи и черна коса. Много мъже идвали от Малайзия и други страни, дори от Европа, за да си търсят жена тайландка именно от тези места. Единственият проблем, който имали жените от северен Тайланд е, че се гримират твърде много и не умеят да готвят.

Придвижвахме се бавно в бавния регион на Тайланд. В страни от магистралата имаше много красиви розови цветя, които според екскурзовода  се нуждаеха от много малко вода. Ако се полеят повече нямало да имат този хубав цвят. Движихме се в посока езерото Паяо, което беше третото по големина езеро в Тайланд. На първо място бе естествено обособеното езеро Songkhla в Южен Тайланд, обхващащо площ от 1040 кв.км, което макар да бе наричано езеро всъщност представляваше лагуна. На второ място бе сладководното езеро Bueng Boraphet разположено в провинция Накхон Сован, която отдавна бяхме подминали и в която се намираше града на диамантите. Това езеро обхваща площ от 212 кв.км и често е наричано северното море. Не след дълго пристигнахме и при третото по големина езеро Паяо, разположено на 380 метра надморска височина, като същото бе изкуствено създадено и се разпростираше на 15 км широчина и 20 км дължина.

В 16:30 часа спряхме в град Паяо, на брега на езерото, като в миналото това е бил известен университетски град и сега продължава да има много млади хора тук. Със съжаление екскурзовода отбеляза, колко много млади хора учат, а след това не могат да си намерят работа и често висшисти продават нудел супа. Научихме, че училището е безплатно от предучилищна възраст до гимназия (общо 12 години), като основното училище се състоеше от 6 класа, и 6 класа средно училище. Тайландската учебна система наподобяваше най-вече английската, тъй като много от синовете на Рама V са учили в Англия и като се върнали въвели тази система. Във всички училища децата носят униформи, на които в горния ъгъл пише името на училището и детето, а в частните училища и регистрационния номер. Униформите помагат на децата да се учат заедно, без да се знае дали идват от богато или бедно семейства. А изписаните имена и училище спомагат децата да не вършат глупости след занятия, защото всеки може да види от кое училище са и как се казват, след което да се обадят на директорката и да съобщят за нередностите. Момичетата нямали право да носят дълги коси и в краен случай, ако косата им била по-дълга задължително трябвало да се връзва. Учителите ползвали бутилка на Кока-Кола за метър и ако косата била по-дълга от бутилката същата бивала изрязвана.

Учебните занятия в Тайланд започваха в 08:30 часа, което даваше достатъчно време на децата да се придвижат – по-богатите ги докарваха с кола, а по-бедните идваха с автобус или пеша. Децата носеха чантички с храна – обикновено кутийките съдържат от едната страна ориз, от другата страна яйце на очи или риба. В 08:30 часа бие звънеца и всички се събират във фоайето на училището, което често ползвали и за футболно игрище. Децата се подрежат от първи до шести клас.

Тайландците изписваха и числата по различен начин, като екскурзоводът пусна в рейса един лист, на който изписа числата от 1 до 10. Ченгелчетата приличаха на изкривени символи и букви. Тези числа бяха изписани и на техните монети и банкноти, което в началото ни бе затруднило.

Предстоеше ни още един час до Чанг Рей, като екскурзоводът отново ни уплътни времето със забавни разкази. Научихме, че в това изкуствено езеро се развъждаха и големи риби наричани „уоля“, чието тегло можело да достигне до 300 кг, имали жълт цвят и били много вкусни. Друг местен деликатес са т.нар. „танцуващи скариди“, които се приготвяли по такъв начин, че да танцуват в тигана. Вечерта трябваше непременно да пробваме морските деликатеси в хотела, който обаче ни изуми с много повече неща.

Хотелът The Legend Chiang Rai**** бе прекрасен. Повечето стаи бяха разположени в самостоятелни бунгала, като всяка стая имаше своя открита всекидневна зона. Из целия хотелски комплекс криволичеше малка рекичка, по която бяха накацали множество мостове. Нашата всекидневна имаше удобен диван люлка и маса под формата на дъска за табла, като беше много приятно да се люлеем отвън и да се наслаждаваме на ромона на рекичката. Леглата в стаята бяха не по-малко приказни като същите бяха с балдахини, и макар същите да означаваха, че мястото бе пълно с комари, на мен атмосферата ми се стори вълшебна. Такава бе и храната в ресторанта, като по богато отрупаните бюфет маси имаше всякакви храни. За пиене си взех сок от кокосов орех, който ми сервираха направо от ореха с една сламка. Денят ни бе претрупан с прекрасни впечатления и преживявания, без да знаем, че утрешния ден щеше дори да го надмине…

ОБЩА ИНФОРМАЦИЯ ЗА СУХОТАЙ:

Местоположение: Старият град Сухотай се намира на 12 км от съвременния си съименник. Разположени са на 427 км северно от Банкок на реката Йом, приток на Чао Прая.
Площ: 6,596 кв.км

Примерна програма за обиколка на Тайланд и посещение на Сухотай: