МЕКСИКО
ЧАСТ 8 – ПЛАНИНСКОТО ГРАДЧЕ САН ХУАН
автор: Ана Бонева
Сан Хуан Чамула е уникално място, където и до днес майската култура се преплита с католическата вяра, и въпреки, големите разлики, именно тук най-добре се усеща общото между всички нас.
Първата забележителност, пред която се спряхме, ако мога да я кръстя така бе гробището, където научихме повече за погребалните обичаи на маите и как предпочитали да бъдат погребвани в домовете си. Единствено на богатите и знатните било позволено да бъдат поставени в саркофаг, останалите просто били заривани в двора или някъде под къщата. Гробището, на което се намирахме бе обособено през последните 30 години, и местните хора тепърва свикваха с него. След това се отправихме към централния площад, където хората от района празнуваха нещо – свиреше музика, пиеха шнапс и най-ужасната картина бе да видим две одрани крави, разчекнати на площада, като 8 човека съответно ги дърпаха за краката, докато другите ги разрязваха на парчета. Това беше времето преди големите карнавали, които щяха да сложат край на яденето на месо и да поставят начало на великденските пости. Именно това означаваше името карнавал, идващо от латинските думи “carne vale” или „сбогуване с месото“.
Не се задържахме дълго на площада, а се отправихме по една търговска улица, като под търговска имам предвид обикновена улица с улични търговци, опънали сергии най-вече с плетени дрехи и чанти. Тази улица ни изведе пред катедралния площад. Испанците построили тази катедрала, за да приеме месното население католическата религия, вместо това обаче местните взели контрола над катедралата и я ползвали за своите нужди и вярвания. Особено красив празник се чествал през юни месец, когато на 24 юни католиците празнували деня на Св. Йоханес, а на 21 юни маите чествали слънчевото равноденствие. Така през тези дни (от 21 до 24 юни) се отбелязвали пищни тържества, заемащи целия катедрален площад. Церемониите не се провеждаха вътре в църквата, а пред нея, както на времето маите празнували не в пирамидата, а пред нея. Маите в този регион се прекланяли пред Свети Йоханес, като вярвали, че той им показвал къде имало вода и кладенци, както и кога да засадят реколтата. Католиците им представили този светец, свързвайки го със слънцето. Дева Мария пък оприличили на луната – така представяли новата религия по-близко до вярванията на местните.
Много преди да дойдат испанците, маите рисували и издигали кръстове, които обаче нямали нищо общо с католическата религия, а символизирали дървото на живота. Ето защо техните кръстове били винаги зелени. Испанските обаче използвали този символ и го свързвали с новата религия.
Същото направили и с карнавалните шествия, които отбелязвали още на времето преди великденските пости. Именно по това време се падал и краткия месец на маите „гуайеп“, който се състоял от 5 дни, и който маите смятали за „много куц“ и носещ нещастие, затова по време на тези дни, никой не работел. Католиците се възползвали от това и създали карнавалните шествия, като през този период се обличали животински маски и кожи, за прогонване на лошите духове.
И днес тук не се правеха такива пищни карнавали като в Бразилия или шествия с красиви тоалети като в Европа, но празникът тук бе много специален и бе жалко, че за няколко дни щяхме да го изпуснем. В момента беше вторник, а карнавалът щеше да започне този петък, с кулминация следващия вторник, когато всички улици щяха да бъдат изпълнени с танци и музика. Карнавалът наравно с Коледа и Великден бяха най-важните чествания в цяло Мексико. По време на Карнавала се организираха пищни шествия, чиято крайна точка бе някоя катедрала или голяма църква.
Църквата наистина представляваше уникален микс между вярвания на маите и на католиците. Особеното в нея бе, че бе зелена на цвят, нямаше часовникова кула, но имаше богата декорация от цветя, които били важни символи за маите. Друга разлика бе големият атриум / антре. Вътре беше сумрачно и пълно с хора, които бяха насядали по земята. Целият под беше покрит с накъсана трева и борови клонки, с което молещите се опитваха да придадат зеленината на природата, като между тях се палеха свещи на земята. Беше истинско чудо, че не ставаха пожари. Именно там на земята със запалени свещи, коленичели на тревата, хората се молеха на различни богове – на бога на слънцето, на бога на дъжда и др. Молитвите се отправяха само на езика на маите, не и на испански или друг език. Не се знаеше колко дълго ще се молят хората, затова същите си носеха храни и напитки, измежду които шнапс и яйца (символ на плодородието), и спокойно се подсилваха в църквата. Имаше много семейства и деца, които на свой ред пък пиеха кока кола. Обстановката вътре беше уникална, но беше напълно забранено снимането вътре. Олтара и красивите статуи бяха сложени зад стъклени витрини, сякаш беше музей, а не действащ храм, и служеха повече за красота, а не за молитва. От тавана се спускаха красиви завеси като панделки, които придаваха допълнително уют и задушевна обстановка, каквато немислимо се създаваше от стотиците запалени свещи на земята.
На излизане от църквата от уличните търговци си взехме по една малка брошура за този уникален град, църква и традиции. От книжката разбрах, че цветовете на свещите в църквата също играели важна роля. Зелените свещи се палели за късмет и благополучие; жълтите за лечение и възстановяване, а останалите цветове за прогонване на завистта. В тази църква не се провеждаха литургии, защото местните вярвали, че всяка молитва си е индивидуален разговор с Бога и не можели всички заедно да се молят с едни и същи думи.
Имахме малко свободно време, през което трябваше да се върнем до бусчето на паркинга, като междувременно минахме отново през уличните дюкянчета, купувайки от местните продукти. Преди да влезем в града, екскурзоводът ни бе разказал за обичаите на хората и особено тежката роля на жените тук. До преди няколко години, жените нямали право да носят обувки, като и сега можехме да видим някои по-възрастни жени да ходят боси. Жените отговаряха за чистотата на дома, прането на дрехите, за сготвянето и приготвянето на семейната трапеза, за гледането на децата и намиране време за шиене или плетене, след което тези изделия се продаваха навън на туристите. Нямаше мъже търговци, нямаше и да видим мъж и жена да вървят заедно, тъй като отново според обичаите жените трябваше да вървят отзад поне на метър разстояние. Спомних си за тържеството на централния площад, където бяха закланите крави и групи мъже ги бяха заобиколили, други стояха отзад и пиеха текила, а най-встрани и най-отзад стояха седнали жените, които имаха привилегията поне да гледат и присъстват на тържеството. Беше ми мъчно за тези жени, и затова дори не се пазарях дълго докато си избирах вълнена блузка от един щанд на улицата. Колкото до ролята на мъжете същата се ограничаваше или в отглеждане на посеви или грижи за добитъка, след това трябваше да се почерпят с приятели на чашка и да се нахранят хубаво у дома.
Качихме се обратно на автобусчето и пътешествието ни продължи, като растителността и пейзажите вече бяха различни. На излизане от Сан Хуан имаше много зеленчукови градини, като научихме, че хората тук отглеждаха много зеле, моркови, тикви, царевица, боб и картофи – неща много по-близки до нашите насаждения, за разлика от видяното предишните дни като кафени плантации или мангови дървета.
Пътувахме по магистралата към Каньона Сомидеро, като пътят ни бавно се спускаше надолу от 2200 метра надморска височина на 430 метра. Така щяхме да преминем и в друга климатична зона, връщайки се обратно в горещото време, каквото познавахме от предишния ден в Паленке. В района, към който пътувахме обаче имаше сух климат с редки дъждове подобно на познатите ни вече места като Уксмал и Чичен ица.
Минахме покрай малко градче Чапа де Корсо (Chiapa de Corzo), което се оказа едно от първите градчета, които испанците създали там. Известно беше с колониалните си къщи и църква, които ние обаче подминахме, отправяйки се към северната част на града към бреговете на реката Грихалва, наричана още реката Табаско. Тази река бе дълга 480 км, като се движеше от Гватемала до Мексиканския залив, при залива Кампече, който също вече бяхме посетили.
Бусчето ни паркира под дебела сянка, а ние слязохме по една стъпаловидна алея до пристана, където ни очакваше моторна лодка точно с 10 места. Лодката отначало тръгна бавно, но след това засили скоростта и водата на река Табаско започна да ни пръска. Пътувахме из красив каньон, като високите скали се издигаха стръмно над нас. Най-голямата височина на скалите достигаше 900 метра, но и останалите височини не бяха за пренебрегване. Още в началото корабчето намали, като отправихме погледите и фотоапаратите си към брега, където се препичаше голям крокодил. По-късно срещнахме и един по-малък, който плуваше успоредно на нашата лодка. Беше горещо, но и през ум не ми минаваше да плувам тук, дори не смеех да потопя ръката си в освежаващата вода, лишавайки се от прохладните водни пръски. Малко по-надолу по реката лодката ни спря при място с множество черни птици. Не запомних тяхното име, но затова пък снимах почти всяка една от тях. По средата на каньона, момчето, което направляваше лодката, ни показа символа на града и район Сумирейро, чиято снимка бе взето точно от мястото, където стояхме и ние. Реката беше много широка, скалите много отвесни и представляващи смесица между камък и зеленина – свидетелство за архитектурните умения на природата.
Каньонът Сумидеро бил оформен почти по същото време като Големия каньон в САЩ, от река, която за разлика от каньона в Аризона, продължаваше и днес да тече през него. Стръмните скали се издигаха отвесно нагоре и образуваха на места 90-градусови завои по тесния 14-км пролом.
Според легендите в средата на 16-ти век стотици индианци избрали да се хвърлят в каньона, докато се защитавали, отказвайки да се прекланят пред новодошлите испанци.
В една от скалите водата бе изваяла малка пещера, която хората бяха запълнили с икона на Богородица от Гваделупе. Беше красиво. Маите от векове са се прекланяли пред тези скали и свещената планина, като след покръстването продължили тази традиция. На едно място в скалите, растителността бе придобила причудлива форма, изобразявайки главата на неизвестен майски вожд. Високо над скалите имаше и ресторант с изглед към каньона. Ние обаче не успяхме да го посетим след разходката ни в реката, която продължи час и половина. От пристана обаче успяхме да си купим сладолед, пробвайки уникално странния сладолед с ананас и чили.
Качихме се обратно в бусчето, което за по-малко от 30 минути ни откара на летището в Tuxtla. Това бе най-малкото летище, на което бях стъпвала досега. Имаше само един ръкав, а нашият самолет се оказа малък дори за него. От летището до самолета вървяхме пеша, като изминахме по-малко от 10 крачки. Стълбичките до самолета бяха още по-малко, като самият самолет имаше 19 реда по 3 седалки в ред. Местата А бяха до прозореца, а от другата страна на пътечката бяха двойните седалки В и С. Аз седях на предпоследния ред 18С, не виждайки нищо през тъмния прозорец отвън, беше вечер и бе трудно да се види нещо в сумрака, а още по-трудно и да се снима. На летището снимането беше забранено навсякъде, подобно на пушенето. Никъде не видях и информационна табела с номера на кацащите и излитащи полети, единствено бяха закачени забранителни знаци за снимане и пушене. В бара на летището си поръчахме страна напитка – Таслате, имаща наситен царевичен вкус. Бях яла варена, печена царевица, дори такава на пуканки, но никога досега не бях пила царевица, като съм много доволна, че пробвах и вече няма да ми се налага да повтарям, защото не беше по моя вкус.
Полетът ни до Мексико Сити продължи час и двайсет минути.
ОБЩА ИНФОРМАЦИЯ ЗА САН ХУАН ЧАМУЛА:
Местоположение: Сан Хуан Чамула се намира в мексиканския щат Чиапас в непосредствена близост до Сан Кристобал де лас Касас.
Брой население: 76 941 (към 2010 г.)
Надморска височина: 2200 м
Официален език: испански
Климат: мек планински климат
Часова зона: UTC-6
Валута: мексиканско песо (MXN)
Допълнителна информация: San Juan Chamula (Chiapas): How to Visit + Tips | México (voyagemexique.info)
СЪВЕТИ ПРИ ПОСЕЩЕНИЕ НА САН ХУАН ЧАМУЛА:
Най-добро време за посещение: през цялата година, като най-топлият месец е март, а най-студените месеци са януари и февруари с температури от 11 С.
Типични храни и напитки: докато сте в районна на Чапас опитайте tasajo (резанчета мариновано телешко с чили сос), пилешко с моле (сос приготвен от лютиви чушки, подправки и шоколад) и свинско с пипиан (сос от тиквени семена). За пиене можете да опитате царевичната напитка Таслате.
Места за посещение: църквата на Сан Хуан Баптиста, пазара, руините на старата църква Сан Себастиян и гробищата към нея, и др.
Примерна програма за посещение на Мексико:
TripTips 