For English version click here.

Пътуване в Мексико

Летището на Мексико сити ни изненада с бързината на обслужване, като куфарите ни бяха разпределени и слезли преди нас. Все пак полетът ни беше вътрешен и се намирахме на Терминал 2, далеч по-голям и натоварен бе Терминал 1, където се обслужваха международните полети. Автобус ни откара до хотел Zona Rosa****, който се помещава във висока стъклена сграда в квартала Зона Роза, на улица Ливърпул, като близките улици също носеха имена на Европейски градове. Големият булевард до хотела се казваше Флоренция, и същия се пресичаше с улица Лондон. От другата страна на булеварда съответно бяха улиците Варшава и Прага.

На следващия ден започнахме с организираната разходка на града, като Мексико сити се оказа огромен. Територия му е около 1485 кв.км с население от над 20 милиона човека. Градът се издигаше на 2250 метра надморска височина, което го правеше не само един от най-големите градове в света, но и една от най-високо разположените столици. В последствие прочетох в Интернет, кои са 10-те столици разположени на най-висока надморска височина и това са съответно: 1) Ла Паз / Боливия на 3640 м; 2) Куито / Еквадор (на 2850 м); 3) Тимпу / Бутан (2648 м); 4) Богота / Колумбия (2625 м); 5)  Адис Абеба / Етиопия (2355 м); 6) Асмара / Еритрия – държава в централна източна Африка (2325 м); 7) Сана / Йемен (2250 м); 8) Мексико сити / Мексико (2240 м); 9) Найроби / Кения (1795 м); 10) Кабул / Афганистан (1790 м). Според тази статистика София заемаше 47-мо място със своите 542 метра надморска височина.

Автобусът ни отведе на 200 метра разстояние от хотела до паметника на Ангела на независимостта (El Angel de la Independencia), където слязохме за кратка фотопауза. Паметникът представляваше 36-метрова висока колона със стъпил на върха златен ангел и бе издигната в чест на обявяване на независимостта на Мексико от Испания. В основата на колоната имаше бронзови скулптури символизиращи съответно Закона, Войната, Правдата и Мира. Между тях имаше и статуя на лъв воден от дете, която показваше силата и невинността по време на война и мир. Златната статуя на върха всъщност символизираше гръцката богиня на победата Нике. Беше висока 6.7 метра и бе направена от бронз със златно покритие. В дясната си ръка тя държеше лавров венец, а в лявата счупени вериги, символизиращи свободата. За съжаление нямахме време да се изкачим по 200-те стъпала до върха, от където се разкриваше прекрасна гледка от птичи поглед на големите булеварди, които се сливаха тук.

5-минутната ни пауза бързо отлетя и ние се върнахме обратно в бусчето, което тръгна от площада на Реформата и се отправи към площада на трите култури (Plaza de las Tres Culturas). Името трите култури идваше от сградите и руините, оставени от трите различни периода в мексиканската история: от ацтеките (пред-колониална епоха) – имаше руини от техни храмове, от колониалната епоха – красивата католическа църква издигната през 1610 г. и от независимостта на Мексико – съвременните жилищни сгради построени през 1964 г. Интересното бе, че колкото по-стари бяха руините и сградите, толкова по-хубави, масивни и с красиви релефи бяха те. Съвременното строителство интересно не бе наследило нищо от естетиката на миналото и макар да разполагаше със съвременна техника строеше най-елементарни и по нищо не отличаващи се сгради.

Ацтеките всъщност бяха индианско племе, което към 1300 година (малко преди България да бъде поробена от османците) дошли в Мексиканската долина, която по това време била населена с други племена. Те се настанали по блатистите брегове на езерото Тексосо, като създали плаващи градини, на които отглеждали различни храни и създали бентове, за да поддържат нивото на водата. Плаващите градини всъщност представлявали закотвени в блатото салове, на които се изсипвала почва и засаждали растения, като люти чушки, тикви, царевица, домати и боб. Във влагата растенията бързо пораствали и давали реколта.  Техните градове били особено красиви, като богатите хора изграждали домовете си от глинени тухли, а ако били много богати – от камък. Техните домове били бели, за да изглеждат чисти и блестящи. Всяка къща разполагала с парна баня, като къпането било важна част от ежедневието, подобно на религията. Вярвало се, че банята пречиствала както тялото, така и душата. Домовете на фермерите и бедните били като хижи със сламени покриви. Разполагали с малко мебели, основно постели на земята и рафтчета за принадлежностите си (одеяла и съдове за хранене).

​Сега се отрупвахме с мебели, а колко по-хубаво би било вместо тях да си имахме и ние по домовете си парна баня или сауна и да мислихме повече за пречистване на тялото и душата, от колкото да трупаме прах в къщите си.

Смесицата от ацтеки, колониална ера и съвремие, можехме да открием и на следващата ни спирка – при свещената църква на Гваделупе, където бе издигнат огромен часовник на ацтеките, старата колониална катедрала будеше възхищение, а новият храм бе изпълнен с положителна енергия. Basilica de Guadalupe бе най-богатата и най-посещавана католическа църква в Америка. Според легендата именно тук през 1531 г. тъмнокожата Богородица се появила пред индианеца Хуан Диего. Кръстена бе на Девата на Гваделупе. Старата базилика бе издигната през 18-ти век, като двете кули близнаци имаха барокови фасади, с релефи на Девата, като между тях доминираше кръглата църква. Новата църква можеше да побере 10000 поклонника. Вярвало се, че Девата 4 пъти се е появявала тук. Всяка година на 12 декември около 50000 човека се събираха тук и празнуваха годишнина от появяването на Девата.

​Нашата обиколка на храмовия комплекс започна от красивите градини. Имаше разнообразие от цветя, дървета, фонтани и водопади, всички те отлично подържани и създаващи пълна хармония. Беше утрин, градините бяха все още празни от страна на посетители, но не от страна на растително богатство. Вървейки по красивите алеи, минахме покрай кътове с кактуси и други окичени с рози, и сякаш бяхме в ботаническа градина или по-точно – така си представях рая – не със сухи пясъци и с море, а с китно поддържана зеленина, сред която се спускаха водопади.

​Имаше и разнообразие от статуи, сред които най-впечатляващите бяха събрани под името La ofrenda / Даруване и показваха Девата на Гваделупе  получаваща дарове от местното население. Намирахме се в парка Tepeyac, където навремето се е издигал свещения храм на ацтеките посветен на майката богиня Tonatzin, след което същият бил унищожен от испанските завоеватели. Светостта на земята обаче си останала и не след дълго на същото място бил издигнат параклис, който се разраснал на базилика. Тъй като Мексико сити бе построен върху древно езеро, земята постепенно започваше да потъва, а с нея и старата базилика. Затова била построена нова, още по-просторна катедрала, в която ежедневно се извършваха по няколко литургии и целогодишно привличаше над милион посетители.

​Алеите в парка ни отведоха до часовника на ацтеките – масивна модерна скулптура издигната на площада срещу Базиликата на Девата от Гваделупе, който показваше как ацтеките отброявали дните и часовете. Тук имаше слънчев часовник, в голям кръг бе изобразен календара на ацтеките, имаше астрономически часовник и др.

На площада се разнасяше музика, която идваше от новата сграда на базиликата, където имаше литургия. Ние обаче се отправихме към старата колониална базилика, чието строителство бе започнало още през 1531 г., допълнителни елементи бяха поставени през 16 и 17 век, като бе напълно завършена чак през 1709 г. От тогава до 1974 г. в църквата се пазеше мантията, която носил селянинът Хуан Диего, когато видял девата на Гваделупе. През 1921 г. в църквата била внесена бомба скрита в саксия с цветя, същата причинила сериозни увреждания на интериора, но не и мантията на Хуан Диего. 

​Поради потъването на основите на Старата базилика, започнало строителство на нова модерна сграда, в която била принесена чудотворната икона на Девата на Гваделупе и до днес се съхранява тук. Новата базилика била построена през периода 1974-1976 г., като има кръгла форма, така че иконата на Гваделупе, да се вижда от всяка точка в църквата. Диаметърът на базиликата е 100 метра и може да побере 50 000 човека.

В днешния слънчев ден, макар да нямаше толкова хора, пак можехме да кажем, че църквата бе пълна. Литургията тъкмо беше приключила и се чуваха молитви на различни езици. Не бях голям любител на модерното изкуство и не очаквах тази модерна сграда да ме впечатли с нещо, особено след като бях видяла красивите олтари в старата базилика, но този път грешах. Още с влизането усетих някаква топлина и аромат на свещи и молитва. Над олтара имаше лампи приличащи на пчелни кошери, а под тях, в низината под иконата, имаше малка движеща се пътечка (като ескалатор), която помагаше на всички хора, дори инвалиди, да стигнат до святата икона на девата на Гваделупе и да й се помолят. Излязох от храма пречистена и изпълнена с вяра. Католиците не случайно казваха, че всеки вярващ трябваше поне веднъж в живота си да влезе в този храм и да се помоли. Беше невероятно усещане и се почувствах благословена.

Качихме се обратно на бусчето и се пренесохме назад към времето, отправяйки се към древните храмове на ацтеките. Пътувахме към Teotihuacan – име, означаващо „мястото, където хората стават богове“. Това бил един от най-впечатляващите градове в древния свят. Създаден бе преди новата ера и още на времето населението тук наброявало 125 000 човека. По-късно обаче било разрушено (вероятно от собствените си хора) и изоставено през 650 г. Тук били издигнати храмове, дворци и пирамиди, които били свидетели на блясъка на града, но и до днес са неми, запазвайки своите тайни. Начинът на живот на тези хора и техния произход все още бе мистерия. Мистерия били и за ацтеките, които по-късно дошли тук и обявили мястото за свещено.

Ацтеките имали император, който живеел в огромен дворец в Tenochtitlan. Останалите градове се управлявали от благороднически семейства, който макар да се подчинявали на императора, всъщност самостоятелно властвали над целия град, което наподобявало управлението на маите и създаването на градове-държави. Ацтеките също спазвали законите, като тяхното нарушаване било сурово наказвано. Една от най-големите забрани била против пиянството. Пияните хора били наказвани със смърт. Крадците също били наказвани със смърт. Тези закони били изписвани, както и какви последици водели. Провинените хора имали правото, но само веднъж в живота, при извършено нарушение да се изповядат на жреца, но това трябвало да стане преди да ги хванат. Тогава независимо от провинението, грехът им щял да бъде опростен, но това право се давало само веднъж и при следващо провинение, наказанието било смърт.

При толкова смъртни наказания и жертвоприношения, се чудех как тази раса бе станала толкова многобройна, и още по-жалкото как тези стотици хиляди хора не са успели да устоят на нападението на хиляди пъти по-малкото испански нашественици. Отговори така и не намерих, като бусчето ни спря на паркинга при пирамидата на луната. Там влязохме в един магазин за сувенири, където ни направиха демонстрация, как се правеха тези изделия, както и важната роля на кактуса, в културата на ацтеките. Един представител на магазина ни показа парче от 15-годишен кактус, който като го разряза и обели се получи лист хартия – фина като нашата паус хартия. След това от един голям будил направи игла, а от хилядите конци, които се ронеха от кактуса превърна в игла и конец, и ни показа как са шиели, а след това и боядисвали платовете ацтеките. Презентацията бе наистина интересна и след това с удоволствие си взех сувенири от техния магазин.

От там се отправихме пеша към храма на ягуара. Представляваше лабиринт от сгради и храмове, издигнати през вековете. Открит през 1962 г. храмът бе реконструиран изцяло с местни материали. Екскурзоводката ни показа как да различаваме старите от новите материали, като ни посочи и пъстрите фрески на ягуари вътре в храма, от където възникнало и името на храма. Интересно бе, че 1000 години след падането на империята, която създала Teotihuacan, руините бяха останали скрити под дебел пласт земя и растения. Въпреки, че ацтеките са се прекланяли пред Teotihuacan, комплексът не е бил забелязан от Кортес и неговите хора, когато са минали от там през 1520 г. Структурите, които бяха видими днес бяха едва една десета от целия град, като разкопките бяха започнали през 1864 г. и продължаваха до днешни дни. През 1971 г. бяха открити помещения под пирамидата на слънцето, а през 1998 г. археолозите бяха открили човешки останки в пирамидата на луната.

​Екскурзоводката ни даде малко повече от час свободно време, през което можехме да се качим първо на пирамидата на луната, а след това и на пирамидата на слънцето, като бусчето, щеше да ни чака обратно този път на паркинга на слънцето. Пирамидите бяха огромни и ние бързо се отправихме към предизвикателството да ги обиколим всичките за минималното време, което ни бяха дали.

Пирамидата на слънцето и на луната наподобяваха планини извисяващи се над долината. Пирамидата на слънцето беше много по-висока и голяма от тази на луната, затова пък тази на луната се оказа по-стара от тази на слънцето и построена много преди 200 г.пр.н.ера. Някои дори наричаха лунната пирамида Tenan, което в превод означаваше „майка или защитен камък“. От пирамидата се спускаха стълби, които отвеждаха до огромната древна улица, носеща страшното име Пътят на смъртта. На горната платформа на лунната пирамида са се извършвали ритуали в чест на Великата богиня на Teotihuacan – богинята на водата, плодородието, земята и дори на сътворението.

​Ние преминахме през площада носещ името лунната долина и се качихме на лунната пирамида, чийто стъпала бяха доста високи и не толкова удобни за изкачване и слизане. Гледките обаче, както и снимките си заслужаваха, и доволни се отправихме към следващата, още по-голяма слънчева пирамида. По пътя минахме през различни други по-малки платформи и пирамиди, отново спирахме за множество снимки. Интересни бяха и улиците / пътищата, които свързваха отделните сгради – всички те бяха прави и съответно сочеха или към юг-север или изток-запад, кръстосването навсякъде бе на 90 градуса перпендикулярно. Това много ясно се виждаше от върха на лунната пирамида, но и като вървяхме напред към слънчевата такава, го усещахме по-добре. Все още обаче оставаше загадка как древните хора са знаели с такава точност отделните посоки.

Пирамидата на слънцето бе най-голямата в Teotihuacan и една от най-големите въобще в Мезоамерика (Мезоамерика бе регион в Америка обхващащ централно Мексико, Белиз, Гватемала, Ел Салвадор, Хондурас, Никарагуа и северната част на Коста Рика, обединени с културно развитите си цивилизации преди идването на испанците). Интересното бе, че Пирамидата на слънцето лежеше на същата основа, като великата египетска пирамиди, но бе на половината на нейната височина – 65 метра (Египетската бе 144 м). Състоеше се от 2.5 милионна тона камъни и земя, сравнени с 6.5-те милиона на Египетската пирамида. Интересно бе как тези древни цивилизации си приличаха, въпреки че нямаха контакт едни с други или поне не такъв, за който съвременните хора можеха да се сетят.

​Ацтеките били тези, които дали името Пирамида на слънцето, като все още не се знаеше как са я наричали хората, които са я създали и които са живели там много преди това. Смяташе се, че същата е стояла в центъра на големия град и е била начална точка на всички пътища тук. Същата бе разположена малко северозападно от залеза на слънцето, като то залязваше точно над пирамидата на  12 август и 29 април. В последствие видяхме по телевизията тълпи от хора, които посещаваха тази пирамида и на 21 март. Всъщност, когато и да се посети имаше какво да се види в нея. Изкачването по стълбите бе по-леко, от колкото това на лунната пирамида, но за сметка на това тук стъпалата бяха двойно повече. От горе се разкриваше невероятна гледка към цялата долина и бе лесно човек да си представи какъв голям мегаполис се е издигал тук. И ако се смятало, че тогава имало гъсто население, мястото трябваше да се види и сега, когато туристите бяха не по-малко от стотици хиляди на ден.

​Според легендите пирамидите бяха построени от великани и богове, които се спуснали от небето и създали този град. Маите подобно на ацтеките също вярвали, че първоначално са живели великани по земята, като те приличали на техния бог Itzamna – „богът, който можел да лети“.

​Под пирамидата на слънцето археолозите бяха открили тунел, който водел до четири помещения разположени като детелина. На върха пък се смяташе, че е имало олтар, който днес липсваше. Останала бе обаче една малка тясна дупка, през която се смяташе, че излизала положителна енергия. Ние се повъртяхме около нея, както направиха и стотиците други туристи, успели да покорят върха на пирамидата. Трудно бе обаче да се каже, дали положителната енергия идваше от тази малка дупка или от прекрасната панорама, която ни заобикаляше. Сякаш наистина бяхме стъпили върху слънцето и се наслаждавахме на земята под нас.

Времето сякаш беше спряло, но не и за часовниците ни, които показваха, че трябваше да слизаме бързо и да се отправим директно към паркинга, където ни чакаше бусчето. Това не беше толкова лесно, защото освен многобройните стъпала на земята, трябваше да си поправяме път и сред множеството улични търговци, които ни предлагаха сувенири на много изгодни цени.

​Бусчето ни отведе малко по-надолу до друга пирамида от същия комплекс, която испанците кръстили Цитаделата. Тя бе много по-малка от тази на слънцето и луната, но затова пък си заслужаваше човек да се качи на нея, защото от другата й страна бяха запазени множество релефи, маски и изображения, каквито по другите пирамиди не бяха останали. Смяташе се, че цитаделата е играела административна роля в древния свят. Западно от нея имаше голям площад, за който се е вярвало, че е служил за пазар, а от този храм гледката бе най-ясна и са можели да следят кой какво продавал.

Освен пирамидата трябваше да си гледаме и в краката, където на места имаше малки дупки, а от тях изкачаха малки животинки. Тях разбира се ги беше страх повече от нас, но пък дебненето си заслужаваше и успях да уловя с фотоапарата си (никога не бих пробвала с ръка) едно от тези животинчето, което изглеждаше като къртица, но по-пухкаво и с много по-големи очи.

След приятната, но отново бърза разходка, стана време за обяд. Бусчето ни отведе в ресторант, където пробвахме вкусна нудъл супа с домати и тако с пилешко, за пиене – сок от манго. След като се нахранихме, в буса можехме да поспим сънувайки и съзнавайки цялата красота, която видяхме през деня. Пътуването отне около 2 часа, като интересни бяха и ограниченията на скоростта, които не бяха 90 или 100 км/ч, а 95 км/ч. Помислих си, че става въпрос за мили, но отново на места отдолу си бе написано км/ч.

​Преди да се приберем в хотела посетихме и къщата музей на Фрида Кайльо. Тя бе прочута мексиканска художничка, известна с непокорния си дух и стил, както в личния си живот, така и в изкуството. Тя бе живяла с известния мексикански стенописец Диего Ривера, като имала и открити любовни връзки, както с мъже, така и с жени. В последствие гледах и биографичния филм за нейния живот, като ролята й се играе от актрисата Салма Хайек.

На следващият ден сутринта разгледахме и музея на археологията и антропологията, където успяхме да обобщим всичко видяно досега. Колекцията бе много богата и отлично представена – това определено бе един от най-хубавите музеи, които бях посещавала. На самия вход имаше голяма изписана колона, която се оказа символ на дървото на живота. Под нея трябваше да има вода, но такава нямаше. Затова пък от към двора имаше множество врати, всяка от която водеше в различна зала и ни връщаше в различени епохи.

​Ние се отправихме към най-далечната врата, която ни отведе до първите заселници на континента и не става въпрос за толтеки, маи или ацтеки, а за огромните мамути, останки от който бяха открити в някакво мексиканско градче Santa Isabel Iztapan. Същите бяха много добре запазени и датираха от 9000 г.пр.хр., като бяха разположени под нас и ние внимавахме да не стъпим върху стъклената витрина и да паднем върху някоя от огромните бивни. Мамутите са оцелели през ледената епоха, но вероятно след това със затоплянето на климата и промените в средата, както и поради лова от страна на хората, са станали причина за тяхното изчезване.

Екскурзоводката ни показа на една карта миграцията на хората, и вярването, че първите хора тръгнали от Африка. Предполагаше се, че първите заселници в Северна Америка дошли от Азия преди 20 хиляди години, като пресекли заледения по онова време Берингов проток, разделящ Азия от Аляска и се отправили на юг. Близо 1500 години преди новата ера в Мексико се появили и първите общности, които се препитавали със земеделие, поставяйки началото на новокаменната епоха.

Минахме покрай витрина с изображение на различни земеделски растения, които се смятали, че произлизат от Мексико. Сред тях бяха разбира се царевицата, лютивите чушки чили, авокадото, тиквите, боба и др. Имаше и такива, които още не бяха стигнали до България. В стъклени витрини имаше макети на различни древни селища на първобитните хора, чийто живот изглеждаше много труден. Отправихме се към следващата врата с надпис Preclasico Altiplano central или това беше предкласическия период.

​ В залата бяха събрани различни керамични съдове и статуетки показващи бита на хората. Постепенно хората бяха овладели нови техники за повишаване на земеделските добиви, включително и терасиране на земята по склоновете на хълмистите райони и създаване на изкуствено напоявани зеленчукови градини, наричани чинампас. С течение на времето важно значение в обществената им структура придобило жреческото съсловие. Първата градска цивилизация в земите на Мексико била тази на олмеките, които населявали земите на днешните щати Табаско и Веракрус. Средище на олмекската цивилазиция бил град Ла Вента, издигнат в тресавищата на Табаско. Олмеките строили повече жречески и церемониални центрове, от колкото градове. Пирамидите, които издигнали показвали силна централизирана власт. Олмеките майсторели керамика и нефритени фигури, каквито имаше изложени в музея. Около средата на първото хилядолетие преди новата ера цивилизацията на олмеките изчезнала, като причините за това бяха все още неизяснени.

Имаше цяла стена свалена от някой храм или пирамида, с множество изображения и релефи на глави на животни. Наподобяваше храма зад Цитаделата в Teotihuacan, който бяхме посетилия предишния ден и видяхме за кратко време. В музея бяха запазени най-големите богатства на страната и възхищението, и преклонението ми пред тази страна нараснаха, както и броя на снимките ми. Всички артефакти, които бяха намерени сред многобройните древни селища в Мексико, се намираха в музея по антропология, който разглеждахме и ако досега бяхме видели само външно пирамидите и храмовете, сега можехме да погледнем и от вътре какво бяха скрили и запазили те.

Имаше много малки статуетки показващи хората в тяхното ежедневие и се зачудих дали са им служили за игра или така са се обучавали. Впечатляващи бяха и множеството маски, скулптури, повечето, от които бяха посветени на бога на дъжда. Имаше дори огромни рапани, за които пишеше, че са се ползвали за музика по време на ритуалите. Особено впечатляващ бе един огромен камък, като стена, целият изписан с йероглифи на маите. Същият се оказа точна реплика на камъка открит край Тикал – един от най-големите градове на маите, който се намираше в северна Гватемала и бе открит през 1979 г. днес бе част от Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО. През 1979 година явно много съкровища се бяха появили на бял свят (включително и аз!).

Плавно от една зала в друга, бяхме преминали в зараждането на културата на маите. Културата на олмеките се смяташе за „майка на останалите култури”, като техни последователи имало в различни племена на изток и запад. В източните низини се зародила културата на маите, които също се обединили около огромни церемониални центрове. Те оформили градовете си като издигали жилищни сгради за елита покрай храмовете, а до тях обширни земеделски земи. Маите следвали стриктно своите ритуали, като развили изкуството, математиката и астрономията. Те изградили отлични обсерватории, с които следели движението на звездите. Техните керамични съдове бяха много по-изящни, от тези които видяхме досега, можели са също така да тъкат разнообразни дрехи. Маите били известни и със своите танци, свирели на барабани, изработени от черупки на костенурки.

​Ерата на маите криеше все още множество мистерии и това правеше техните уреди и вещи толкова интересни. Минахме през коридор, в който бяха наредени множество големи пръстени за игра с топка, както и реплика на такива топки. От това така обособено игрище влязохме в залата, която носеше името  Sala Mexico. Тук бе представен бита на ацтеките и техните ритуални маски. Научихме, че само благородниците са имали право да носят пера, като някои от жреческите „шапки“ бяха огромни и със сигурност трудно да се носели. Най-изобразяваното божество при ацтеките беше бога на Слънцето.

Успях да се снимам с големия и прочут календар на ацтеките, в чийто център стоеше богът на слънцето. Календарът на ацтеките, подобно на останалите календари в Мезоамерика се състоеше от 365 дни, като описваше дните и различните ритуали през отделните сезони. Този календар ацтеките наричали xiuhpohualli. Подобно на маите и те имали друг свещен календар състоящ се от 260 дни, който наричали tonalpohualli или брояча на дните. Вторият календар разделял дните и ритуалите между боговете, така че за всеки бог да имало достатъчно време за почитане. Този календар бил всъщност комбинация от два календара: единият с числата от едно до тринайсет и втория кръг със 20 свещени символа. Кръговете се отмествали всеки ден заедно, като след 210 дни същите се връщали на първоначалната си позиция. Всеки ден в свещения календар отговарял за някакво животно и посока, т.нар. първият ден бил олицетворяван с крокодил и посока изток, две: вятър и север, три: къща и запад, четири: гущер и юг; пет: змия и изток; шест: смърт и север; седем: сърна и запад; осем: заек и юг; девет: вода и изток; десет: куче и север; единайсет: маймуна и запад; дванайсет: трева и юг, тринадесет: тръстика и изток; 14: ягуар / север; 15: орел и запад; 16: лешояд и юг; 17: земетресение и изток; 18: нож и север; 19: дъжд и запад; 20 цвете / юг. Всичко това научих от една интересна уеб-страница: www.azteccalendar.com , където можех и да си напиша рождената дата и да видя под какъв ден се бях родила: оказа се, че 11 юни 1979 г. бе деня на тръстиката и посветен на Бога на нощта, а според 13-дневния период това бе денят на маймуната. Според вярванията на ацтеките това е бил ден, в който стрелите на съдбата падали като светкавиците от небето и бе отличен ден за търсене на справедливост. Факт е, че като съм се раждала е валяло, и браво на ацтеките, че бяха отгатнали това векове след като са изчезнали.

За да разгледаме музея по-добре, а и за да направим повече снимки се отделихме от групата и неусетно дори я загубихме. Това ни позволи да обиколим и двата етажа и да разгледаме по-голяма част, ако не всички експонати. Информация за тях черпихме от табелите, всички от които бяха на испански език, а отделна част преведена и на английски. Особено интересна бе една табела озаглавена „Водата и нейната религиозна важност”. От нея научих, че Tlaloc – ръмженето или гласа на земята, и Chalchiuhtlicue – дамата с пола от маланхит, бяха двамата пазители на водата. Той отговарял за пускането на водата от високите планини под формата на реки, а тя пазела езерата и моретата. В годината състояща се от осемнайсет месеца по двайсет дни, шест от тях бяха посветени на тези богове, като тогава се извършваха свещени ритуали и множество фестивали.

​Сред експонатите в тази зала имаше намерени и златни накити, но бяха доста по-тънки и малки, сравнени с нашето масивно Панагюрско съкровище. Но отново от надписите по стените, разбрахме, че когато Кортес е завладял новите територии, открил и несметнати богатства, които пренесъл в Европа.

Ние се отправихме към следващата зала с името Culturas de Oaxaca. Оахака всъщност бе един от 31-те щата на Мексико, разположен в югоизточната част на страната. Този щат бе известен с местните си хора и култури, сред които най-отличаващите се Zapotecs и Mixtecs. Поради отдалечените райони, в които се намираха, тези култури бяха оцелели и запазили най-добре. За краткото си посещение в Мексико не успяхме да ги видим на живо, но затова пък ни впечатлиха с размерите на скулптурите си. В тази зала се снимах с една издялана глава от камък, чиято големина надвишаваше моите размери. Предметите и статуите им бяха по-груби от тези на ацтеките, но пък тяхната големина, показваше вероятно, че са живели преди това, по времето на боговете-великани.

​Следващата зала, която посетихме бе Sala Maya или Залата на маите. Поради голямото културно наследство, което бяха оставали маите, народът им биваше наричан „гърците на Америка“. Това можеше да го потвърдя възхищавайки се на красиво изписаните им пособия за хранене и уреди от бита. В музея бяха представени на макети различни градове, както и бяха пренесени цели етажи от пирамиди и стени от храмове, част от които не се побираха вътре в музея, а бяха изнесени отвън, във вътрешния двор.

Имаше подземия, където видяхме прочутия гроб на Пакал I открит в храма на йероглифите в Паленке. Имаше красива нефритена маска и множество нефритени накити. Помещенията долу обаче бяха тъмни и сякаш наистина слизахме в подземния свят, а това не беше едно от местата, които държах да разгледам. Предпочитах слънчево огрените зали, като следващата такава бе с името Culturas de occidente или Западните култури. Тук колекцията не бе толкова богата – преобладаваха скулптури на хора и глинени съдове, като същите бяха подредени в красиви витрини, на всяка от която бяха изписани регионите, където бяха намерени, а именно Sinaloa, Nayarit, Jalisco, Colima и др.

Следваше залата Culturas del Norte / или северните култури, където имаше изрисувани камъни от първобитни хора, вероятно скрити и запазени в някоя пещера. Каменните изделия преобладаваха тук, като имаше и множество фотографии на различни индиански племена. В реални размери бяха направени и различни ритуали на северноамериканските общности. Качихме се на втория етаж, където бе представен бита на хората, домашната обстановка в различните селски къщи, музикални инициативи и ритуали, както и множество носии от различните краища на Мексико. Имаше представена красива сватбена церемония, както и страшни маски, приличащи много на нашите кукери. Отгоре обаче видяхме отново нашата група, която се бе събрала на партерния етаж и се готвеше да напусне музея. Трябваше и ние да се присъединим към тях, и обратно да се върнем в съвремието, след тази прекрасна разходка във времето.

Музеят определено ми допадна и остави в мен много приятни спомени. Разходката ни продължи обратно на булевард Реформа / Paseo de la Reforma, пред небостъргача с двете кули, носещ името Кока Кола. Не знам дали компанията имаше наистина седалище там, или просто сградите наподобяваха бутилки и бяха наречени така. От там сред алея от палми и небостъргачи, бусчето ни отведе до центъра на Мексико сити. Отново минахме покрай паметника на Cuitlahuac / Куитлауак, който образуваше кръгово движение на булеварда на Реформата. Това всъщност бе 10-тият цар на ацтеките в Tenochtitlan. Бил е владетел 80 дни. Интересна бе историята, че когато Хернан Кортез нападнал и разрушил храма на ацтеките, местните хора започнали да се бият и да правят капани на испанците. Кортез заповядал на владетеля Moctezuma да спре хората си, но той им казал, че хората не слушали него, и трябвало да освободи брат му Cuitlhuac, който само можел да спре ацтеките. Кортез го послушал и освободил Cuitlhuac, той обаче повел хората си срещу испанците и успели да ги прогонят от Tenochtitlan на 30 юни 1520 г. В последствие обаче Cuitlhuac починал от шарка, която била наскоро внесена от европейците. Неговият по-голям брат Matlatzincatzin станал следващия цар.

​​Бусчето ни спря точно пред Момориала на Хемикикло Хуарес (Hemiciclo Juarez), разположен в историческия център на Мексико Сити, на булевард Авенида Хуарес. Този мемориал бе издигнат през 1910 г. в почит на бившия мексикански президент Бенито Хуарес. Представляваше полукръг с дванадесет колони, в чийто център стояха 3 фигури – седналия Бенито Хуарес с две алегории: Отечеството, което коронясваше със слава Хуарес и Закона до него. На мен фигурите повече ми приличаха на Статуята на свободата и богинята Нике, между които имаше седнал възрастен човек. При всички случаи с искрящата си белота, паметника бе красив за снимки и популярна туристическа забележителност.

До Мемориала се намираше и Двореца на изящните изкуства, чиято сграда със златист покрив наподобяваше повече нашата катедрала Александър Невски. Издигната през 1905 г. като национален театър, сградата станала дом за множество постановки на театър, опера, балет и множество изложби, като бе прочута и с картините на Диего Ривера в нея. Неокласическата външна структура бе красива за снимки от всеки ъгъл, особено от горе. На срещуположната страна на улицата се издигаше Torre Latinoamericana. Този небостъргач се издигаше на 182 метра височина и разполагаше с 44 етажа. Оттук се разкриваше най-хубавата гледка на Мексико сити. Строителството бе приключило през 1956 г., като стоманената структура бе издържала няколко земетресения, включително силното земетресение през 1985 г.

Качихме се на бързия асансьор в небостъргача, който за 30 секунди ни отведе на 37-мия етаж. Оттам отидохме на друг асансьор, който ни отведе до 42-рия етаж, откъдето имаше наблюдателна платформа. Мексико сити бе огромен и пъстър. Имаше високи небостъргачи и множество ниски здания, имаше зелени  паркове, оградени отвсякъде с асфалтирани булеварди. На една от улиците дори видяхме отгоре голямо задръстване, но докато направим 360 градусовата обиколка на панорамната площадка, същото се бе стопило и колите нормално се движеха.  Мексико сити бе наистина динамичен град, като някои го наричаха „столицата на движението“. Градът наистина се движеше имайки предвид, че според статистиките с всяка година той потъваше с няколко см. Издигнат над езерото Texcoco, за последните 100 години градът бе потънал с няколко метра. Отгоре не се виждаха неравни терени, нито пък имаха начупени и кърпени асфалти като в България, но според фактите проблемът бе наистина сериозен и се търсеха различни решения.

Мексико сити бе известен и като градът, с най-замърсен въздух, но фактът, че стояхме толкова нависоко и имахме такава хубава гледка на далеч, показваше, че смогът над града не беше толкова гъст, както го описваха. Всъщност градът ми се стори много по чист от София. По земята нямаше отпадъци, поне в центъра, където се разхождахме. Така и не слязохме да видим метрото, макар Мексико сити да се славеше и с най-голямата си мрежа на метро линии в Латинска Америка, както и с най-евтиното метро в света. Билетчето за метрото струваше само 5 песоса, което се равняваше на 50 стотинки.

След многобройните снимки от панорамната площадка, и взимането на сувенири от магазинчето в Torre Latinoamericana, слязохме обратно и се озовахме на търговската пешеходна улица, отрупана не само с магазини, но и с тълпи от хора.

​Минахме покрай множество красиви сгради, докато стигнем катедралата на централния площад в Мексико сити – Zocalo. Катедралата Metropolitana бе най-голямата катедрала в Латинска Америка, като кулата й се издигаше на 67 м. Строежът й бе отнел почти три века от 1525 г. до 1813 г. Дългият период на строеж наложило смесица от стилове в архитектурата и вътрешната декорация, от класически към бароков и неокласически стил. В катедралата имаше пет основни олтара, кой от кой по-пищни и 16 параклиса, съдържащи ценна колекция от картини, скулптури и мебели. Разгледахме набързо катедралата, знаейки, че тя също бе застрашена от потъване, като в момента се извършваше и подземна реконструкция, която целеше да предотврати това.

​Централният площад срещу катедралата бе ограден, очакваше се да има някакъв концерт или фестивал, като множество хора чакаха на опашки. Минаха и няколко военни групи, които маршируваха тържество. Ние обаче ги подминахме отправяйки се към срещуположната част на площада, където се издигаше Националния дворец / Palacio Nacional. Същият бе издигнат на мястото на двореца на  императора на ацтеките Moctezuma, а по-късно дом на завоевателя Кортес. Строежът на днешната сграда бе започнал през 1562 г. в бароков стил, типичен за испанската архитектура по онова време, като зданието целяло да побере основното управление в страната. След обявяването на независимостта през 1821 г. тук се настанил и президента. Чак през 1860 г. сградата бе отворена за посещение, като днес продължаваше да помещава офиса на президента и министъра на финансите. Особено красиви тук бяха множеството картини по стените, които представяха живота на маите и другите местни народни.

​Бързайки минахме покрай красиво изписани коридори и слязохме във вътрешния двор, където имаше фонтан. От там се отправихме обратно към катедралата, където отпред ни чакаше бусчето, за да ни откара на летището. Докато притичвахме между Националния дворец и катедралата, отново останах с впечатлението, че само европейците (а може би и американците) непрекъснато бързаха на някъде. Мексиканците напротив, ходеха бавно и нямаха вид да бързат на никъде. А ние непрестанното бързахме, било то за работа или както в случая за почивка. Времето все не ни стигаше или просто не го използвахме правилно. При всички случаи времето ми в Мексико бе оползотворено до последната минута, и аз се върнах у дома обогатена от всичките хубави впечатления.

ОБЩА ИНФОРМАЦИЯ ЗА МЕКСИКО СИТИ:

Местоположение: Град Мексико (на испански Ciudad de Mexico) е столицата и най-големият град на държава Мексико. Това е и най-големият град на Южна и Северна Америка и третата по големина градска агломерация в света (след Токио и Сеул). Градът е разположен в самия център на страната, в Мексиканската долина. На север се намира планината Гадалупе, а изток – планината Санта Катарина, а на юг – Лас Крусес и Ахусто.

СЪВЕТИ ПРИ ПОСЕЩЕНИЕ НА МЕКСИКО СИТИ:

Най-добро време за посещение: през цялата година, като вероятно от ноември до май са най-добрите месеци за разглеждане на забележителности, тъй като тогава не вали.

Примерна програма за посещение на Мексико: